Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Беше чувал този глас много пъти. Обикновено в политически предавания и в новинарски интервюта. Гласът беше мечтата на всеки оратор.

— Да — отвърна Лурдс.

— Предполагам, че знаете кой ви се обажда?

— Знам.

— Това, което не знаете, е, че държа по-малката сестра на Клийна в ръцете си. Не тук, в Саудитска Арабия, а в Съединените щати. Или ще дойдете да се срещнем, или ще я убия.

Лурдс си пое бавно и внимателно дъх.

— Добре. Къде искате да се срещнем?

Страх душеше Лурдс, докато стоеше пред изхода за пътници на летището. Късни пасажери изпълваха терминала. Заради случващото се в Близкия изток въздушният транспорт изпитваше трудности и придвижването беше трудно.

Олимпия стоеше до него и той усещаше напрежението, които струеше от нея.

— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш?

Лурдс я погледна, без да изпуска от очи хората, които се провираха около тях. След всичко случило се през последните няколко седмици, изпитваше истинска параноя от тълпящи се около него мъже и жени.

— Знам. — Лурдс сниши глас, едва се чуваше от шума на летището и съобщенията за палети.

— Не знаем дали Уебстър държи сестрата на Клийна.

— Клийна казва, че сестра й не е там, където я е оставила в Ню Йорк.

— Как хората на Уебстър са я открили толкова бързо?

— Той е вицепрезидент на Съединените щати — „И паднал ангел“.

Олимпия се вгледа в очите му.

— Не затова те извиках тук, Томас.

Той усети, че тя се чувства виновна, и се усмихна въпреки страха и съмненията.

— Знам.

— Не биваше да пострадаш. Не биваше да бъдеш изложен на опасност. — Сълзи проблеснаха в очите й.

— Не мисля, че някой от нас има право да очаква безопасност и сигурност при сегашните условия. Виж кой е по петите ни.

— Знам.

— Йоан от Патмос е предвидил всичко това. — Лурдс я стисна за раменете. — Дал ни е оръжието, от което се нуждаем, за да сразим врага.

— Щях да се чувствам по-добре, ако беше превел Свитъка на радостта.

— Аз също.

— Не искам да прозвучи като обвинение.

Лурдс я целуна по челото и вдъхна аромата й.

— Знам.

— Колкото и да ми се иска, още не мога да ти простя заради Клийна.

Той я прегърна и кимна.

— Разбирам.

— Понякога си като дете в сладкарски магазин. — Олимпия извърна глава към него. — Толкова си инфантилен и егоистичен. Но мисля, че заради това си толкова отдаден на работата си и толкова добър.

— Може би. А може да е просто недостатък.

— Искам само да си в безопасност.

— Аз също. — Той я притисна към себе си и си помисли за онова, което го очакваше. Всичко в него крещеше да бяга. Не беше герой.

Но тайната на Свитъка на радостта го подлагаше на танталови мъки. Символите постоянно се въртяха в главата му, движеха се и се свързваха по различен начин. За жалост нито една от тези връзки не беше вярната. Страхът го караше да се отдръпне, но любопитството го подтикваше да обикаля около пламъка още по-силно.

Мрак изпълваше пистата от другата страна на прозореца на терминала. Самолетите се движеха — поток от светлини, някои кацаха, други излитаха. Нова вълна пътници се изля на терминала.

Лурдс улови движение в стъклото и видя отражението на едрия мъж, който се приближаваше към него. Веднага позна в него един от преследвачите в Истанбул.

Цивилните дрехи не можеха да скрият войнишката стойка. Лурдс беше почти сигурен, че мъжът не носи оръжие на летището, но това не го правеше по-малко опасен.

— Професор Лурдс. — Гласът на мъжа беше сдържан.

Лурдс отблъсна Олимпия и застана пред него. Коленете му трепереха, но той се опита да не им обръща внимание.

— Аз съм Лурдс.

— Разбира се, че сте вие. — Мъжът кимна към една от вратите. — Чака ни частен самолет.

Лурдс погледна електронния билет в ръката си.

— Предполагам, че това няма да ми трябва.

— Не.

Лурдс си пое дълбоко дъх.

— У вас ли е свитъкът, професоре?

— Да.

Пронизителният поглед на мъжа се впи в очите на Лурдс.

— Няма да ви го поискам тук, професоре. Работодателят ми ще ви го поиска лично. И тогава ще му го дадете.

Лурдс се опита да каже нещо, но не можа.

— Ако не го направите — продължи мъжът все така любезно, — ще ви убия. Ако такава е волята на работодателя ми. С него шега не бива.

Неспособен да си отвори устата, Лурдс кимна.

— Добре. Радвам се, че се изяснихме. Сега целунете приятелката си за довиждане и да вървим.

Олимпия се приближи и прегърна Лурдс. Гласът й се беше снижил до шепот, предназначен само за неговите уши.