Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Йоаким погледна към стената зад него.

— Трябва да намерим местата от мозайките.

Лурдс също погледна към стените.

— Да, и то когато всички ни преследват.

Йоаким се обърна към него с усмивка:

— Сега ще откриете вярата си, професор Лурдс. Мисля, че ще се съгласим, че не можем да преодолеем сами всичко, което е изправено срещу нас.

„Не знам дали изобщо ще го преодолеем“, помисли си Лурдс.

Цистерната на базиликата

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

25 март 2010

— Как ще обърнем главата на Медуза? — попита Клийна.

Стояха в огромното помещение, пълно с каменни колони. Всеки звук, който издаваха, отекваше в сградата.

— С това — отвърна Лурдс. Той вдигна дървения свитък и им показа края. Беше си блъскал главата над него, откакто го видя за първи път. Вече беше сигурен, че това е ключ. Но къде беше ключалката?

— Тук — провикна се Олимпия. Явно се беше сетила за какво може да се използва дървото.

Лурдс заобиколи и се приближи към нея от другата страна на главата на Медуза. Тя насочи фенера си към цепнатината между две змии, които се виеха от главата.

Лурдс пъхна пръта в цепнатината и усети жлеба на дъното. Плъзна пръта по него и чу щракане на механизъм.

Главата на Медуза се разтресе, четири змии се изпънаха и се превърнаха в пиедестал. Чу се стържене на камък върху камък, когато змиите поеха тежестта на главата и й позволиха да се завърти на обратно. Лурдс гледаше удивено. След миг гладкото на вид чело на главата се разтвори и разкри дупка, в която имаше златен пръстен, широк десет сантиметра. Когато шумът заглъхна, Лурдс се пресегна и извади пръстена от скривалището му.

Напипа надписите от вътрешната страна, преди да ги види. Бяха издълбани изкусно и ясно, изглеждаха така, сякаш са направени само преди дни, а не преди две хиляди години.

— Какво е това? — попита Йоаким, когато се приближи до Лурдс.

Лурдс посочи резките, издълбани върху пръстена.

— Част от устройство, което, надявам се, ще се окаже нещо като Розетски камък.

— Сигурен ли си? — попита Олимпия.

— Да — отвърна Лурдс, — освен ако Йоан от Патмос не възнамерява да се пошегува за последно за сметка на света. — Постави пръстена внимателно в закопчаващ се джоб вътре в раницата. После извади пръта от главата на Медуза.

Чуха се още стържещи звуци и главата отново се обърна на обратно и застина под каменната колона.

— Мислиш ли, че Константин е знаел за това? — попита Олимпия.

— Да — отвърна Лурдс. — Той има пръст във всичко, което открихме досега.

— Много добре е пазел тайните си.

Лурдс мълчаливо се съгласи. Преметна раницата си на рамо и се запъти навън.

— Няма да е никак лесно да се измъкнем през границата, щом ни издирват — рече Йоаким.

— Нима? — Лурдс се направи на изненадан. — Не е ли късмет, че с нас водим професионален контрабандист с мрежа от канали за контрабанда?

Клийна не се извърна и не каза нищо, но Лурдс знаеше, че се усмихва.

Олимпия се намръщи.

— Не се дръж така, сякаш си го планирал, Томас — тихо каза тя. — Много добре знам защо позволи на младата жена да дойде с нас.

— Доста я бива с оръжията.

Олимпия каза нещо, което изобщо не подхождаше на една дама.

Арката на четирите вятъра

Вила „Дория Памфили“

Рим, Италия

3 април 2010

— Томас! Насам!

Изтощен от пътуването през последните няколко дни и от напрежението, на което беше подложен след напускането на Истанбул, Лурдс първоначално не видя стария си приятел и наставник. Закова на място и се огледа предпазливо.

— Чисто е, професоре — отекна гласът на Клийна в ухото му.

Макар че ходеше със слушалка вече почти цяла седмица, още не беше свикнал с нея.

Отец Гейбриъл Мадейро седеше на пейка в сянката на една горичка. Беше нисък човек, но изпълнен с безгранична енергия. Беше горе-долу толкова широк, колкото и висок, а косата и брадата му бяха снежнобели и изпъкваха на фона на матовата му кожа.

Той затвори дебелата книга, която четеше, и отбеляза с показалец докъде е стигнал. Лурдс знаеше, без да вижда корицата, че е някой трилър. Отец Гейбриъл го беше запознал с Джеймс Бонд и Джейсън Борн, докато едновременно с това го обучаваше в тънкостите на латинския. Любовта на отец Гейбриъл към езика, старите книги и еднодневките се беше предала и на него.

Щом се приближи, отец Гейбриъл го стисна за миг в силна мечешка прегръдка и го вдигна от земята. Макар и минал шейсетте, отецът си оставаше як мъж.