Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Не бива да пропускаме отбивката за стария път — тихо и напрегнато каза той.

— Старицата ми каза, че знака го няма, но стълбът му си е останал на място. Трябва да е ето онова там — посочи той почервенялата от ръжда тръба, стърчаща сред бурените от лявата страна на пътя. Наби спирачки и намали, за да завие. — Не виждам никакъв път.

— Ето там! Между двете скали. Те би трябвало да са оригиналната маркировка.

Автобусът подскочи в края на главния път и се понесе между камъните, като едва не остърга страните си в тях.

— Ето! Вече се виждат старите следи — посочи Хектор.

След като бурените останаха зад тях, пътят стана още по-ясен. Хектор продължаваше да се оглежда назад за преследвачи, като в същото време насочи Тарик към групата скали малко пред тях. Явно преследвачите бяха спрели да помогнат на преобърнатата тойота, защото вече не се виждаха. Отне им известно време, преди да се появят отново по главния път, а през това време Хектор беше скрил автобуса зад скалите. Преследвачите подминаха на висока скорост отбивката и продължиха нататък, без изобщо да намалят. Хектор ги наблюдаваше през бинокъла и разпозна Адам и Утман в каросерията на първата кола. Бяха оцелели при преобръщането, за съжаление.

Веднага щом изчезнаха в прахта и далечината, Хектор се обърна към Тарик.

— Скоро ще се усетят, че са се излъгали. Карай по-бързо.

Излязоха отново на остатъците от пътя и продължиха напред. На някои места летните бури и наводненията бяха изровили опасно земята и Тарик трябваше да отбива, за да заобиколи най-лошите места. Теренът постепенно се издигаше и нямаха почти никакво прикритие. Хектор се оглеждаше неспокойно назад. Знаеше, че когато се усети, Утман ще се върне да потърси къде са отбили от пътя. Веднага щяха да ги видят на голия хълм. Автобусът мудно се изкачваше нагоре, а сините планини на Етиопия се издигаха право пред тях. Когато приближиха хребета, Хектор изтича към задната част на колата и се загледа през прозореца.

— Мътните да го вземат — промърмори той.

Облаците прах показваха, че камионите на преследвачите се връщат от север по главния път. Хектор погледна напред и видя, че още са на голия склон, малко преди хребета на хълма.

— Няма да успеем — промърмори под нос той.

Нямаше смисъл да подканва Тарик; той караше с максималната възможна скорост по неравния терен. Преследвачите вече се виждаха ясно. Внезапно водещият камион спря. Все още бе твърде далеч, за да могат да се разпознаят хората в каросерията, но Хектор си представи как Утман насочва бинокъла си към автобуса. После двата камиона потеглиха толкова внезапно, колкото бяха спрели. Стигнаха мястото, където автобусът се беше отклонил от магистралата, намалиха скорост и бавно завиха по стария път.

— Ето ги и тях! — занарежда Хектор. — А ние нямаме и километър и половина преднина.

Гледаше ги как изкачват склона зад тях. Противниците обаче бяха принудени да се справят със същите опасни дупки по пътя. По-добрата им скорост вече не представляваше предимство. Автобусът стигна хребета. Нататък пътят се спускаше в друга долина с ширина около километър и половина, след което започваше последното изкачване към подножието на планинската верига. Автобусът с дрънчене се понесе надолу и преследвачите изчезнаха от поглед. В долината теренът беше по-добър и успяха да наберат по-сериозна скорост.

Хектор погледна напред над рамото на Тарик. Плътният планински масив пред тях изглеждаше непреодолим, докато не различи началото на тесен проход между намръщените скали. Показа се през прозореца и погледна назад точно когато първият противников камион се появи на хребета. Спря само за момент, докато Утман се ориентира, след което продължи надолу към долината след тях. Вторият камион го следваше плътно. Хектор знаеше, че на равния терен преследвачите ще имат по-голямо преимущество от стария автобус. Шансът рязко се беше наклонил в полза на Утман. Погледна напред към прохода. Щяха да стигнат до него малко преди камионите да ги настигнат. Хейзъл и Кайла го гледаха и той им се усмихна окуражаващо.

— Ще се обадя на Пади О’Куин по сателитния. Не може да е много далеч.

По изражението на Хейзъл разбра, че лъжата не е минала. Имаше най-малко дузина причини Пади да не е зад първия завой в прохода, облечен в бляскави доспехи и готов да се притече на помощ. Кайла обаче се посъживи и избърса сълзите си с опакото на дланта. Хектор не можеше да я погледне в очите, изпълнени с фалшива надежда. Върна се при задния прозорец и погледна приближаващите камиони, докато включваше телефона и го чакаше да намери най-близкия сателит. Впери поглед в малкия екран, но той показа съвсем слаба връзка, която просветна за момент и почти веднага изчезна.