Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Планината ни блокира — уплаши се той.

Въпреки това набра номера на Пади и чу слабия прекъсващ сигнал. После му отговори някакъв неясен глас, който можеше да е колкото на Пади, толкова и на всеки друг.

— Пади, ако си ти, сигналът прекъсва. Ако можеш да ме чуеш, положението е такова — намираме се на стария планински път, но лошите са по петите ни. Не мисля, че ще успеем да им избягаме. Ще бъдем принудени да спрем и да се бием. Противниците имат голямо числено и огнево превъзходство. Води ги Утман. Ти си последната ни надежда. Идвай, ако можеш.

Повтори съобщението бавно и ясно, след което прекъсна връзката и видя, че Хейзъл и Кайла са чули всяка негова дума въпреки дрънченето и тракането на автобуса. Не можеше да ги погледне в очите и отново се обърна към счупения заден прозорец. Камионите ги настигаха. Вече можеше да разпознае Утман в каросерията на първата кола и до ушите му достигаха ликуващите викове на преследвачите, които размахваха оръжия. Погледна напред и видя, че проходът не е много далеч. Червеникавите скали се издигаха отвесно от двете страни на отвора. Взе автоматите и патрондашите на двамата убити от Утман и ги подаде на жените.

Знаеше, че Хейзъл е отличен стрелец с автомат и затова се обърна към Кайла:

— Знам, че те бива с пистолет, госпожице Банок. Можеш ли обаче да стреляш с калашник?

Кайла бе твърде шокирана и уплашена, за да говори, но поклати глава и се усмихна несигурно. Хектор извади пистолета изпод туниката си и й го подаде наред с два резервни пълнителя. — Кажи на майка ти да ти покаже как се зарежда пълнител на автомат. Можеш да й осигуряваш амуниции, когато кафявата гадост уцели вентилатора.

Зареждането на пълнители поне щеше да ги разсее от заплахата, която приближаваше зад тях. Хектор погледна към скалистия портал в началото на прохода.

— Е, дами, проклет да съм, ако не успеем да стигнем до прохода — с приповдигнат тон рече той и продължи да наблюдава врага през задния прозорец.

В същия миг всички се снишиха, когато противникът откри огън и куршумите затракаха по ламарината на автобуса; един влетя през задния прозорец и пръсна стъклото пред Тарик.

— Май започват да губят търпение — отбеляза Хектор и се усмихна окуражаващо на Кайла. Стигна до задния прозорец и надникна навън. Първият камион беше само на няколкостотин метра зад тях и вече чуваше съвсем ясно виковете на противниците, но те все още бяха твърде далеч, за да успее да ги свали със стария автомат. От пътя зад тях се вдигна прах, когато джихадистите отново откриха огън. Вече виждаше Утман, облегнат на кабината на камиона с готов за стрелба автомат, чакащ удобен момент за поредния точен изстрел. Имаше червена следа отстрани на лицето си и ризата му беше окървавена, вероятно от удара след преобръщането на тойотата. Хектор изпита удоволствие, че кучият син не се е отървал невредим от катастрофата.

Точно преди да стигнат прохода, последва нов автоматичен откос, който улучи едно от задните колела. Гумата се спука с гръм и задницата на автобуса се заклати като дебела жена, танцуваща хавайска хула. Миг по-късно влязоха с рев в гърлото на прохода и за известно време каменните му стени ги защитиха от неприятелския огън.

Хектор беше принуден да вземе бързо решение. Старият автобус вече едва креташе. Чуваше се плющенето на спуканата гума и скоростта им намаляваше бързо. Невъзможно беше да бягат още дълго. Трябваше да избере място, където да окаже отпор. Формата на прохода му даваше известна надежда. В това затворено пространство Утман нямаше да има възможност да ги обкръжи или да маневрира. Щеше да му се наложи да атакува фронтално. Хектор подаде глава от страничния прозорец и видя, че проходът напред не е много широк. Вероятно можеше да използва автобуса като преграда, а стоманеното шаси щеше да послужи като бариера, иззад която да защитават позицията си.

Погледна червените скали от двете страни на пътя. От този ъгъл беше невъзможно да прецени височината им. Стените бяха издълбани през вековете от стичащата се вода и бяха гладки и вдлъбнати. Надвисваха над дъното на прохода като покриви на гледащи една срещу друга веранди. На Утман щеше да му е трудно да прати хора горе, които да стрелят в прохода. Разбира се, вместо това те можеха просто да метнат ръчни гранати. Това щеше доста да разведри положението, но какво пък! Нищо в този живот не е лишено от дребните си проблеми.

Забеляза, че наближават завой. Погледна назад. Противникът не се виждаше още. Старият автобус стигна завоя и го взе с дрънчене. Хектор се опули от ужас. Малко по-нататък пътят беше напълно блокиран. Дясната скала се беше разцепила и се бе изсипала в прохода, преграждайки го от единия край до другия. Някои от канарите бяха по-големи и от автобуса. Умът на Хектор трескаво затърси изход от положението. И изведнъж си даде сметка, че вместо смъртоносен капан преградата може да се окаже спасение. Ако успееха да изкатерят стената, преди да се появят Утман и Адам, това щеше да промени всичко. Купчината скали щеше да се превърне в непреодолим редут. Адам и разбойниците му щяха да се принудят да изоставят камионите и да се катерят, за да се доберат до тях, а така щяха да бъдат открити на всяка стъпка.