Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Успех, Хек! Ще те чакам.

Двамата затвориха.

— Защо не се срещнем с Пади и конвоя му, вместо да продължаваме към катера? — попита Хейзъл.

— Добър въпрос — кимна Хектор. — Но така прецених. До етиопската граница, където ни чака Пади О’Куин, има сто и петдесет километра повече, отколкото до брега и Рони.

— Но пътищата няма ли да са по-добри? Ако тръгнем на изток към морето, ще пътуваме през пустинята.

— Точно така — съгласи се той, докато набираше друг номер. — Страната във вътрешността е много по-плодородна и гъсто населена и в момента сигурно е гнездо на оси, пълна с хора на Типоо Тип. Със сигурност на всеки кръстопът има блокада. Обаждам се на Пади да му кажа какво сме решили. Той ще бъде последният ни шанс, ако не успеем да стигнем до Рони.

Пади вдигна почти моментално.

— Къде си? — попита го Хектор.

— Седя на един планински връх на етиопската граница и се наслаждавам на гледката към живописния сомалийски пейзаж. Ти къде си, по дяволите?

— Намираме се на трийсетина километра източно от оазиса. Утман Уадах се оказа предател. От противниковия лагер е.

— Майка му стара! Утман предател? Не мога да повярвам.

— Предупредил ги е. Очакваха ни. Самият Утман улучи хеликоптера на Ханс Латеган с гранатомет. Ханс е мъртъв, машината стана на старо желязо. Успях да конфискувам превозно средство и бягаме към брега да се срещнем с Рони.

Пади тихо подсвирна.

— Уби ли черния кучи син Утман?

— Стрелях по него, но носеше бронежилетката си. Улучих го, но не ми се вярва да е мъртъв. Бронята сигурно е спряла куршума.

— Много жалко! — изръмжа Пади. — Знаех си, че нещо не е наред. Оттук виждам, че всеки път от твоята страна на границата е пълен с коли. В момента наблюдавам през бинокъла един камион. В каросерията му има най-малко двайсет души. Всички са тежковъоръжени.

— Добре, Пади. Остани на място и чакай следващото ми обаждане. Ако не успеем да стигнем до Рони, може да се принудим да тръгнем към теб. Бъди готов да пресечеш границата и да ни посрещнеш.

Хектор прекъсна връзката и погледна към Хейзъл.

— Чу ли какво каза той?

Тя кимна.

— Прав беше. Той остава като последна възможност. Но наистина ли ще са ни нужни осем часа, за да стигнем крайбрежието?

— Ако сме късметлии — отвърна той и видя как погледът й се измества. Огледа се и видя, че Кайла тихомълком е застанала зад него.

— Искам да ти се извиня, Хек — смирено рече тя. — Понякога ме хващат лудите и просто не мога да се сдържа. Можем ли отново да бъдем приятели?

Тя протегна ръка и той я взе.

— Никога не сме преставали да бъдем приятели, Кай. И се надявам да си остане така. Но ти дължиш повече извинение на майка си, отколкото на мен.

Кайла се обърна към Хейзъл.

— Много съжалявам, мамо. Хектор беше прав. Аз поканих Роже на борда на „Делфин“ и подкупих Джорджи Порджи да му намери работа.

Хейзъл трепна. До този момент се беше опитвала да не вярва, но сега трябваше да погледне фактите. Детето й вече не беше дете. После си напомни, че дъщеря й е на деветнайсет, доста по-голяма от самата нея, когато стана жена в онази паметна нощ на задната седалка на стария си форд. Окопити се и протегна ръце към Кайла.

— Всички правим грешки, миличка. Номерът е никога да не ги повтаряме.

Кайла погледна отново към Хектор.

— Какъв е онзи постамент, който все ми казваш да мъкна нанякъде?

— Това е изтънчен евфемизъм за задника ти — обясни Хейзъл и Кайла се изкиска.

— А, добре тогава! Приемам. Постамент звучи добре. Много по-добре от другата дума.

Утманс мъка се спусна по стръмния северен склон на клисурата. Всяка стъпка изискваше усилия, всяко вдишване беше агония. Бе захвърлил гранатомета и притискаше с две ръце гърдите си на мястото, където куршумът на Хектор се бе забил в предните пластини на бронежилетката му. Отначало очакваше да чуе Крос и хората му след себе си, но след известно време осъзна, че сигурно се опитват да се прегрупират след унищожаването на хеликоптера. Спря за няколко минути, за да свали тежката жилетка и да огледа пораженията. Куршумът не беше пробил бронята, но синината и подуването в областта на удара бяха масивни. Предпазливо докосна мястото и усети острия ръб на счупено ребро под кожата. Разтревожи се, че може да е пробило белия му дроб. Пое дъх, макар че болката бе почти непоносима. Дробовете му като че ли бяха цели. Притиснал ръце към гърдите си, Утман се запрепъва надолу към мястото, където беше изоставил Адам. Той вече не беше на дъното на клисурата. Явно се бе изкатерил обратно там, където бяха оставили шейха и хората му. Утман също се изкачи и намери Адам на другия бряг, седнал на един камък и превързващ глезена си с ивици плат, откъснати от дрехата му.