Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Той отвори торбата си и извади пакет военна дажба. Очите й грейнаха, когато го видя. Тарик предположи, че от доста време се е хранила съвсем оскъдно. Двамата седнаха по турски на пръстения под един срещу друг с малки грубо изработени купички помежду си и той я загледа как яде с удоволствие. Тя знаеше, че я следи, и свенливо гледаше надолу, но от време на време се усмихваше едва-едва. Когато приключиха, изплакна купите и отново се настани срещу него.

— Казваш, че работиш в крепостта? — попита Тарик.

Далия кимна утвърдително.

— Имам работа там — каза той и тя го погледна с интерес.

— Това ли те води насам?

Той сведе глава и тя продължи:

— Какво търсиш, братовчеде?

— Едно момиче. Младо момиче със светла коса.

Далия ахна и закри устата си с длан. Очите й се изпълниха с изненада и страх.

— Познаваш я! — уверено каза той.

Тя не отговори, а сведе глава и се загледа в земята помежду им.

— Дойдох да я върна обратно при семейството й.

Тя поклати тъжно глава.

— Внимавай, Тарик Хакам. Опасно е да приказваш открито за това. Боя се за теб.

В колибата се възцари мълчание и той забеляза, че се е разтреперила.

— Ще ми помогнеш ли, Далия?

— Познавам това момиче. Млада е колкото мен. Те обаче я дадоха на мъжете да се забавляват с нея.

Гласът й едва се чуваше.

— Тя е болна. Болна от нараняванията, които й причиниха. Болна от самота и страх.

— Заведи ме при нея, Далия. Или поне ми покажи пътя.

Тя дълго време не отговори.

— Ако го направя, ще разберат, че аз съм те завела. Ще ми сторят същото, което сториха с нея. Ако те заведа, няма да мога да остана в двореца. Ще ме вземеш ли със себе си, когато си тръгнеш, Тарик? Ще ме защитиш ли от гнева им?

— Да, Далия. Ще те отведа със себе си, при това с радост.

— В такъв случай ще го направя, Тарик Хакам, братовчеде мой.

Тя се усмихна срамежливо и тъмните й очи заблестяха на светлината на фенера.

Тарик клечеше под един скален перваз, гледащ на изток. Беше дошъл тук час след залез-слънце. Мислеше си за братовчедка си Далия. Още се чудеше на превръщането й от дете в млада жена. Мисълта за нея го караше да се чувства щастлив. Тази сутрин, преди да го остави и да измине шестте километра до Оазиса на чудото, тя бе докоснала ръката му с думите: „Ще те чакам“. Потърка ръката си там, където го беше докоснала, и се усмихна.

Мислите му бяха прекъснати от тихо бръмчене в небето. Погледна нагоре, но видя единствено звезди. Наклони глава настрани и се заслуша. Звукът се усили. Той стана, взе стария газеник със срязана горна част, който му бе дала Далия, и го изнесе на открито. Натрупа около него предварително събраните камъни, за да го закрепи по-здраво. Отново се заслуша; вече нямаше съмнение. Бученето на самолетни двигатели не можеше да се сбърка с нищо. Извади от торбата си морската сигнална ракета. Дръпна въжето за запалване, пусна ракетата в газеника и отстъпи назад. Съдът пламна и от него се надигна парлив пушек. Червеното сияние се отрази нагоре. Звукът на двигателите се засили, докато не се озова почти над главата му.

— Виждам червен сигнал — избоботи гласът на Нела от високоговорителя. — Две минути до зоната на скачане. Отварям рампата.

Хектор беше разделил хората си на две отделения по пет души. Той щеше да скочи с първото отделение, а Утман щеше да го последва незабавно с другите четирима. Всички бяха облечени в традиционни дрехи с черни шалове, покриващи по-голямата част от лицата им, но отгоре бяха с бронирани жилетки и бойни шлемове и носеха раници с вещи от първа необходимост, по десет пълнителя за автоматите на коланите и бойни ножове. Оръжейникът на „Кросбоу“ ги беше наточил достатъчно добре, за да могат да се обръснат с тях.

— Първо отделение на крак! — нареди Хектор и те станаха и се отправиха към рампата. — Включете сигналните си светлини!

Всеки имаше малка флуоресцентна лампа, закрепена с ластична лента за шлема. Светлината беше синя и толкова слаба, че беше малко вероятно да бъде забелязана от вражески наблюдател на земята, като в същото време щеше да ги ориентира къде се намират другите по време на свободното падане. Хейзъл седеше на пейката до Хектор и сега стана и го прегърна през врата.

— Обичам те! — прошепна му тя. Той беше първият мъж, на когото казваше тези думи от много време насам. — Върни се. Върни се при мен.

От високоговорителя гласът на Нела започна последното отброяване.

— И аз те обичам — каза той и я целуна, оставяйки петно камуфлажна боя на бузата й. Разтърка го нежно с палец. — Когато се върна, ще водя Кайла със себе си.