Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Млъкна и погледна към Бърни и Нела.

— Вие двамата имате ли някакви идеи? Знаете ли писта, която да върши работа?

— Жига-Жига! — отвърна Нела, избухна в смях и така сръга Бърни в ребрата, че той се преви.

— Летище с подобно име? — повдигна вежда Хектор. — Интересно!

— Нела го кръсти така, не аз — запротестира Бърни и се изправи, като разтриваше ребрата си. — Нямам представа как е истинското му име, може и да си няма. Това е старо изоставено италианско военно летище от Втората световна война. В ужасно състояние е, но един „Херкулес“ не се притеснява особено от груб терен.

— Веднъж се наложи да кацнем аварийно там — обясни все още смеещата се Нела. — Между краката ми пареше страшно и се приземихме, за да може Бърни да потуши пожара. Беше едно от най-добрите му представяния на всички времена. Истински огнеборец, никога няма да го забравя.

Бърни запази сериозната си физиономия въпреки изригналия около масата смях.

— Идеално е разположено, на по-малко от петдесет километра от границата с Пунтленд, но най-сладкото е, че няма никакви представители на властите. Нито полиция, нито имиграционни служби — каза той.

— Сякаш е направено за нас. Покажи на Дейв къде се намира. Нела, мислиш ли, че ще успееш да се сдържиш, когато кацнете отново там? Не искам никакви спонтанни пожари!

Обърна се към Пади:

— Свържи се по радиото с Рони Уелс и му кажи да заеме позиция при Пунтленд и да намери сигурно място за акостиране възможно най-близо до целта. Да се обади, когато стигне там.

Докато даваше разпорежданията си, Хектор през цялото време усещаше потайния поглед на Тарик. Накрая го погледна открито и Тарик кимна едва незабележимо, стана и излезе. Хектор изчака минута, след което се обърна към Пади О’Куин:

— Продължи вместо мен. Няма да се бавя много.

Излезе да търси Тарик и след няколко минути го забеляза зад един от паркираните камиони. Пушеше напук на надписа ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО върху машината. Когато видя приближаващия се Хектор, той стъпка фаса си и тръгна покрай тръбата. Хектор го последва и го откри да клечи до една от помпените станции.

— Говори, любимецо на Пророка — подкани го той и клекна до него.

— Не можех да говоря пред другите — обясни Тарик.

— Дори пред Утман?

Тарик сви рамене.

— Не ти ли се струва странно, че Утман е успял да научи толкова много за Типоо Тип само като е подслушал разговора на брат си? Боя се за сигурността на семейството си, ефенди. Не мога да поемам рискове.

— Има истина в думите ти, Тарик — кимна замислено Хектор. Въпреки дълбоката си привързаност към Утман, той усети червеите на предателството да се гърчат в червата му.

Тарик пое дълбоко дъх.

— Леля ми се омъжи за човек от Амеера, съвсем близо до Оазиса на чудото. Като дете прекарвах там много месеци всяка година. Пасях камилите с братовчедите си. Виждал съм неведнъж крепостта на Типоо Тип, но само отдалеч. Леля ми беше негова прислужница вътре. Но това беше много отдавна и може би тя вече е мъртва.

— Може пък и да не е. Възможно е все още да работи в крепостта. Може би знае къде държат момичето. Може би все още те обича достатъчно, за да ти покаже как да влезем вътре и къде да намерим Кайла.

— Може би — ухили се Тарик и поглади брадата си. — Може би — за всички тези неща.

— Може би ще посетиш леля си и ще разбереш.

— Може би — кимна Тарик.,

— Може би ще заминеш още тази нощ. Ще те пуснем от самолета недалеч от Амеера. Ще ти дам един от сателитните телефони. Ще ми се обадиш веднага щом установиш контакт със семейството си. И това не е може би.

— Както винаги, слушам и изпълнявам, Хектор — кимна Тарик и усмивката му се разтегли още повече.

Хектор го побутна с юмрук в рамото и понечи да се изправи, но Тарик го задържа за ръката.

— Чакай, имам да ти казвам още нещо.

Хектор отново клекна до него.

— Ако измъкнем момичето от крепостта, по петите ни ще тръгнат много мъже. Ще ни преследват с машини с висока проходимост. Ние пък ще бъдем пеша с момичето. Тя сигурно ще бъде болна и слаба след всичко, което са й направили. Може да се наложи да я носим.

— Кажи ми какво предлагаш.

— На север от крепостта има дълбока скалиста клисура, продължаваща сто и десет километра в посока изток-запад. Можем да я прекосим пеша, но дори автомобил с четворна предавка няма да може да ни последва. Ще им се наложи да обиколят петдесет или шейсет километра, за да я преодолеят. След като минем тази уади, това ще ни даде предимство най-малко за два-три часа, ако не и доста повече.