Уилбур Смит - Целувката на гепарда

По зазоряване направиха кръг над пистата. Долу се виждаха руините на някаква сграда, останала без покрив и с рушащи се стени. Дори след осемдесет години пистата си оставаше маркирана от малки варосани каменни стълбове. Единственият признак за живот беше на хълма над нея, където някакво момче с червено одеяло се топлеше на пушещ огън, докато стадото му кози пасеше наоколо. Димът от огъня показа на Нела посоката на вятъра. Когато самолетът прелетя с грохот над хълма, момчето и стадото му се пръснаха в паника. Нела приземи голямата машина леко като кацаща върху роза пеперуда. После-" самолетът подскочи и се задруса по неравната писта, за да спре много преди края й. Нела спусна рампата, Пади изведе навън малкия конвой от три камиона и с последно махане на ръка пое с рев обратно към сомалийската граница. Нела завъртя самолета на 180 градуса и пет минути след кацането отново бяха във въздуха.

— Пет часа и половина път до дома — каза Хектор, докато прегръщаше Хейзъл през раменете. — Нямам представа как да убием времето.

— Имаме на разположение целия товарен отсек — посочи Хейзъл. — Мога ли да направя предложение?

— Чета мислите ви и намирам предложението за отлично. Госпожо Банок, вие сте гений.

Тарик намери дупка на мравояд и напъха парашута и шлема си в нея. Нави тюрбана около главата си и нагласи кожената торба през рамо. По време на скока внимателно си беше отбелязал посоката, в която се намираше селото. Издаваха го само три мъждукащи светлинки и той бе изумен от острото зрение на Нела Восло, която успя да ги забележи от три километра височина. Тръгна към Амеера и след по-малко от километър надуши пушека на огньовете и силната миризма на кози и хора. Когато приближи, някакво куче се разлая и към него се присъедини второ, но селото продължаваше да спи. Бяха минали десет години от последното му идване тук, но почти пълната луна светеше достатъчно силно, за да се ориентира, докато вървеше тихо между колибите с тръстикови покриви. Леля му живееше в третата след кладенеца. Почука на вратата и след малко отвътре се чу тих женски глас.

— Кой е? Какво искаш в такъв късен час? Аз съм почтена жена. Върви си!

— Аз съм Тарик Хакам, търся сестрата на майка си, Тахеера.

— Чакай! — извика невидимата жена.

Тарик чу някакво движение от другата страна, последвано от драскане на кибрит. Меката жълта светлина на газен фенер се разля между пролуките на стената от кал. Накрая вратата се отвори, като стържеше пода. Жената стоеше на прага и го гледаше.

— Наистина ли си ти, Тарик Хакам? — попита тя и вдигна фенера, за да освети лицето му. — Да, ти си — прошепна свенливо и пусна непохватно покривалото си.

— Коя си ти? — Тарик се вгледа в лицето й. Беше млада и много красива. Чертите й му се сториха смътно познати.

— Тъжна съм, че не ме познаваш, Тарик. Аз съм братовчедката ти Далия.

— Далия! Колко си пораснала само!

Тя се изкиска срамежливо и отново скри устата и носа си с покривалото. Само преди десет години беше хлапе, което се мъкнеше след него по най-вбесяващ начин с парцаливата си къса пола, рошава коса и мухи, пълзящи по засъхналите сополи над горната й устна.

— И ти си пораснал — рече тя. — Мислех си, че никога вече няма да те видя. Често се питах къде се изгуби и какво правиш.

Дръпна се настрани и задържа вратата отворена. Той се наведе и мина покрай нея. Затаи дъх от лекото им докосване при разминаването.

— Леля ми тук ли е, Далия?

— Майка ми е мъртва, Тарик, дано Аллах спаси душата й. Върнах се в Амеера да я оплача.

— Дано намери щастие в рая — тихо рече той. — Не знаех за смъртта й.

— Беше много болна дълго време.

— Ами ти, Далия? Има ли кой да те пази? Баща ти, братята ти?

— Баща ми е мъртъв от пет години. Братята ми се пръснаха. Отидоха при муджахидините да станат бойци във войската на Аллах. Сама съм тук.

Тя замълча за известно време, после продължи:

— Тук има мъже, груби, жестоки мъже. Страх ме е. Затова се поколебах да ти отворя.

— Какво ще стане с теб?

— Преди да умре, майка ми уреди да работя като прислужница в крепостта на Оазиса на чудото. Върнах се оттам само за да я погреба и оплача. Дните на траура вече отминават и ще се връщам обратно.

Тя го заведе в малката кухничка в задната част на колибата.

— Гладен ли си, братовчеде? Имам малко фурми и безквасен хляб. А също и извара от козе мляко.

Чудеше се как да му угоди.

— Благодаря, Далия. Нося малко храна. Можем да си я поделим.