Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Тя се извърна бързо и изтича към вратата на кабината. Не искаше той да я вижда разплакана. Преди да стигне вратата, Нела даде команда за скачане:

— Първо отделение! Давай! Давай! Давай!

Хейзъл се обърна да го зърне за последно, но той беше изчезнал в черната паст на нощта.

Във фучащия вятър Хектор стабилизира падането си, заемайки позата на морска звезда, и се огледа за червения сигнал на Тарик. Забеляза го на три километра отдолу, под ъгъл около 45 градуса. После се огледа около себе си за сините светлинки на хората си. След като откри всички, с леки движения на крайниците и тялото си застана начело на формацията. Четиримата му другари бяха плътно до него, докато летяха към червения сигнал. Хектор погледна алтиметъра и хронометъра си. Времето за свободно падане беше малко повече от минута. Вече бяха стигнали пределната скорост и земята летеше устремно към тях. Намираха се на по-малко от четиристотин и петдесет метра над нея, когато той даде знак с ръка да отворят парашутите си и да се пръснат. Сега управлението беше по-лесно и те се плъзнаха на лекия ветрец и кацнаха като ято жерави на двайсетина крачки от горящата червена ракета, докосвайки земята почти едновременно и оставайки на крака, докато прибираха бързо парашутите си. Незабавно образуваха защитен кръг с насочени навън оръжия.

— Тарик! — тихо повика Хектор. — Покажи се!

— Аз съм, Тарик Хакам — подаде се той зад една купчина камъни. — Не стреляйте!

Изтича при Хектор и двамата бързо се здрависаха.

— Всичко наред ли е? — веднага попита Хектор. — Къде е онова момиче, братовчедка ти?

Тарик му беше обяснил набързо ситуацията тази сутрин по сателитния телефон.

— Вътре в крепостта е. Ще ни отведе на мястото, където държат момичето на Банок.

— Можеш ли да й се довериш? — попита Хектор. Свой човек в крепостта беше невероятен късмет, а той винаги се отнасяше подозрително към прекалено щастливите стечения на обстоятелствата.

— Тя е от моята кръв — отвърна Тарик и едва не добави „и част от сърцето ми“, но не искаше да изкушава Иблис, Дявола.

— Добре, ще приема това.

Хектор му даде резервния автомат и раницата, които бе взел. В същия момент Утман и четиримата му другари се спуснаха от черното небе и кацнаха недалеч от тях. Тарик обърна газеника и натрупа камъни върху сигналната ракета. Останалите прибираха и заравяха парашутите.

Минути по-късно се бяха прегрупирали.

— Тарик, ти водиш — нареди Хектор. — Движете се по двойки.

Последваха Тарик, като внимателно поддържаха разстоянието помежду си. С готови за стрелба оръжия се движеха бързо по неравната пътека, проправена от козите. След четирийсет и четири минути стигнаха първата палма на оазиса и отново се подредиха в отбранителен кръг, залегнали по корем и с вдигнати глави. Тарик даде знак, че теренът е чист, и Хектор махна на останалите да продължат. Тарик се запромъква между дърветата. Утман изпълзя до Хектор.

— Къде отива? — прошепна той. — Защо спираме тук?

— Тарик има свой човек в крепостта. Отиде да установи контакт, след което ще ни вкара през един от страничните входове.

— Не знаех за това. Кой е този информатор? Мъж или жена? Някой роднина на Тарик?

— Какво значение има?

Хектор усети леко напрежение. Утман беше прекалено настоятелен.

— Не ми каза за това, Хектор.

— Не беше нужно да научаваш до този момент — отвърна Хектор и Утман извърна поглед. По стойката му личеше, че е ядосан. Нима показваше негодуванието си, че не му се е доверил? Това не беше характерно за Утман. Хектор се запита дали приятелят му не е започнал да остарява за тези игри. Да не би да изпускаше нервите си? Не можеше да си представи по-мрачна възможност. Внезапно взе решение и докосна Утман по ръката, принуждавайки го да го погледне в очите.

— Утман, оставаш тук с хората си като резерва. Ако загазим вътре в крепостта, ще ни се притечете на помощ. Искам да ни прикривате. Ясно?

— Винаги съм бил до теб — горчиво рече Утман. Поведението и нацупеният му тон бяха прекалени и затвърдиха решението на Хектор да не го взема със себе си в леговището на Звяра.

— Не и този път, стари приятелю — отвърна той и без да каже нито дума повече, Утман се извърна и изпълзя обратно на мястото си при второто отделение. Хектор го изхвърли от мислите си и се загледа към дърветата на оазиса. Видя движеща се като нощна пеперуда сянка и тихо подсвирна два пъти. Отговорът последва незабавно и Тарик безшумно се материализира между дърветата. Водеше някого със себе си — стройна фигура, облечена в дълга черна абая.