Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Това е братовчедка ми Далия — каза той, когато двамата залегнаха до Хектор. — Има тревожни новини. Казва, че сред хората на шейха имало голяма суматоха. Почти целият гарнизон бил пратен на север, оттатък джамията.

— Защо? — обърна се Хектор към момичето.

— Не зная.

Гласът й бе много тих.

Хектор се замисли за момент.

— Има ли порта в северната част, където са отишли мъжете? — попита той.

— Има — потвърди Далия, — но не е главната.

— През нея ли смяташе да ни вкараш в крепостта?

— Не! — поклати глава тя. — На източната стена зад кухните има друг вход. Съвсем малък, през който може да мине само един човек. Почти не се използва и малко хора знаят за съществуването му. Оттам смятах да ви въведа.

— Вратата заключена ли е?

— Заключена е, но намерих ключ. Тази сутрин го отмъкнах от джоба на главния готвач. Така и не забеляза.

— Охрана? Входът охранява ли се?

— Никога не съм виждала стража. Тази вечер излязох оттам. Пътят беше открит и наоколо нямаше никого.

— Тарик, братовчедка ти се оказа храбра и интелигентна жена.

Хектор се вгледа в нея, но не успя да различи нищо зад покривалото.

— Известно ми е — сериозно отвърна Тарик.

— Омъжена ли е?

— Още не, но може би скоро ще го направи — отвърна Тарик. Далия скромно сведе глава, но не каза нищо. — Съветва ни да изчакаме тук, преди да приближим крепостта. Докато суматохата не утихне.

— Колко ще трябва да чакаме според нея? — попита Хектор и Тарик показа почти кръглата луна, която се издигаше зад палмовата горичка — до пълнолуние оставаха пет дни.

— Докато не се изравни с най-високата палма. Дотогава стражите ще са се успокоили и някои може дори да са заспали.

— Значи около час и половина — прецени Хектор и погледна часовника си.

Изпълзя назад към Утман и с няколко думи обясни плана, след което се върна при своето отделение. Лежаха безмълвно и неподвижно, докато голямата стрелка пълзеше по циферблата. Внезапно мъртвешката тишина бе разкъсана от воя и крясъците на два чакала под стените на крепостта. Моментално последва яростен лай на глутница хрътки оттатък стената.

— Господи, колко кучета има вътре, Далия?

— Много. Ханът обича да ловува с тях.

— Какво ловува… газели, антилопи, чакали?

— Всички тези животни, да — отвърна Далия. — Но най-вече обича да ловува хора.

— Хора ли? — дори Хектор беше шокиран. — Човешки същества ли имаш предвид?

Тя кимна и сълзите в очите й блеснаха на звездната светлина през цепката на шала.

— Именно. Мъже или жени, които са го разгневили. Някои от тях бяха мои роднини или добри приятели. Хората му ги откарват в пустинята и ги пускат. После ханът и синовете му ги преследват с кучетата. Наслаждават се на лова и се смеят, докато хрътките разкъсват жертвите си на парчета. Позволяват им да се хранят с месото на убитите. Ханът вярва, че това ги прави по-свирепи.

— Ама че очарователен дядка бил този хан. С нетърпение очаквам да се запозная с него — промърмори Хектор.

Изчака лаят да утихне и луната да се издигне над палмите. Едва тогава се размърда отново.

— Време е да вървим, Тарик. Кажи на Далия да води. Ще я следваме от разстояние. Ако срещне някого от крепостта, трябва да се опита да го разсее и да ни даде възможност да се погрижим за него, преди да е вдигнал олелия. Тръгни след нея, а аз ще бъда след теб с останалите.

Девойката тръгна бързо и уверено напред. Последваха я извън дърветата и нагоре по склона. Едва сега Хектор можеше да разгледа ясно крепостта. Извисяваше се над тях масивна и черна. Не се виждаха никакви светлини и тя изглеждаше безжизнена като изгряващата зад нея луна. Пътеката се изкачваше стръмно. Момичето не забавяше крачка. Каменните стени надвиснаха над тях, злонамерени като някое допотопно чудовище, дебнещо плячката си от засада. Неочаквано Далия сви от главния път и пое по едва различима пътека, минаваща под бойниците. Останалите минаха покрай вонящи купчини отпадъци, изхвърляни от стените. Чакалите ровеха сред боклука, но се разбягаха заради приближаващите мъже. Накрая Далия спря до една канавка, започваща от нисък отвор в стената. Той беше преграден с решетка с ръждиви железни пръти. От канала течеше отходна вода и вонята бе нетърпима. Далия прескочи канавката и внезапно изчезна в друг тесен проход в стената, през който можеше да мине само един човек. Останалите я последваха в колона. Изкачиха няколко грубо изсечени стъпала и видяха Далия, която ги чакаше горе, до ниска яка дървена врата, обкована с желязо.