Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Изведнъж се изправи. Водата стигаше само до кръста й. Изчака го да приближи и се затича към него. Гърдите и коремите им се долепиха. Хейзъл го усети, огромен и твърд, готов за нея, както тя бе готова за него. Прегърна го през врата и обви крака около бедрата му. Нужно беше малко трескаво маневриране от страна и на двамата, преди да се нагласят, след което той се плъзна дълбоко в нея. На Хейзъл й се стори, че може да достигне чак до сърцето й.

— Ох, мили боже. Откога чакам точно това — изпъшка тя и му се отдаде изцяло и безрезервно.

Минавашеполунощ, когато се върнаха на терминала. Той я изпрати до стаята й и щеше да я остави при вратата само с една дълга целувка.

— Стига си се правил на луд — каза тя и задържа вратата отворена. — Влизай.

— Какво ще кажат хората?

— Ако позволиш да използвам твоята лирична терминология, майната им на хората! — отвърна Хейзъл.

— Каква чудесна идея! Да го направим.

Той се изкиска, последва я и заключи след себе си. Взеха душ заедно, като открито и сладострастно се наслаждаваха на телата си, докато отмиваха пясъка и солта. След това си легнаха.

— Хемингуей наричал леглото си Татковина — отбеляза Хектор, докато се пъхаха под чаршафа.

— Обичам стария Ърни — разсмя се тя, докато лягаше от другата страна и се срещнаха в средата. Любиха се радостно и нежно, но сянката на трагедията неизменно тегнеше над щастието им. Когато останаха без сили, тя се сгуши в обятията му, долепи буза до гърдите му и заплака тихо, но горчиво. Той галеше косата й и споделяше мъката й.

— Ще дойда с теб, когато тръгнеш да прибереш Кайла — каза тя. — Не мога да стоя тук сама. Издържах дотук единствено благодарение на теб. Яка съм като всеки от хората ти и мога да се владея в критични моменти, знаеш го. Трябва да ме вземеш със себе си.

— А ти знаеш ли, че имаш най-сините и най-прекрасни очи на света? — попита я той.

Тя се надигна и го изгледа гневно.

— Нима пускаш тези тъпи шеги в момент като този?

— Не, скъпа. Казвам ти защо не можеш да дойдеш с мен.

Тя поклати неразбиращо глава и той продължи:

— Нещата може да не потръгнат според замисъла. Може да забуксуваме, да се наложи да се смесим с местното население и да се измъкнем тихомълком. Арабите наричат очи като твоите дяволски. Първият враг, който види лицето ти, ще разбере каква си. Ако те взема с мен, това ще намали наполовина шанса да измъкнем Кайла жива и здрава.

Хейзъл го изгледа за един дълъг момент, после раменете й се отпуснаха и тя отново скри лице в гърдите му.

— Това е единствената причина да остана — прошепна тя. — Няма да направя нищо, което би намалило шансовете й. Нали ще я измъкнеш, Хектор? Нали ще ми я върнеш?

— Да, ще го направя.

— А ти? Ти ще се върнеш ли при мен? Току-що те намерих. Не искам да те изгубя.

— Ще се върна, обещавам ти. С Кайла до мен.

— Вярвам ти — рече тя.

Заспа сгушена в него. Почти не чуваше дишането й. Внимаваше да не се движи много и да не й пречи. Тя се събуди, когато лъчите на изгряващото слънце надникнаха през завесите.

— Това е първата нощ, в която не се събудих, откакто Кайла… — не завърши изречението. — Умирам от глад. Заведи ме на закуска.

Голямата Нела ги беше изпреварила в стола и седеше пред огромна чиния бъркани яйца, бекон и кренвирши. Погледна към Хейзъл и моментално разбра какво е станало. Наведе се над чинията си и се ухили.

— Mazel tov! [12] Фраза на иврит, която изразява поздравления. — Б. ред. — каза тя на яйцата си и Хейзъл се изчерви. Хектор за нищо на света не би повярвал, че е способна на подобно нещо и зяпна изумен феномена; за него той беше по-красив и от изгрева.

След като се нахраниха, заведе Хейзъл до джипа. Тя седна на предната седалка до него и всеки път, когато сменяше скоростта, той докосваше крака й, а тя се усмихваше с престорена скромност. Хектор паркира колата в сянката на крилото на големия „Херкулес“; дори в този ранен час слънцето вече печеше неприятно силно. Сега можеха да се хванат за ръце. Пътническият самолет закъсня само с половин час.

— За местната авиокомпания това си е направо подраняване — обясни Хектор и двамата гледаха как самолетът спира пред терминала и изключва двигателите си. Двайсетината пътници започнаха да слизат и Хектор ги гледаше без особени надежди. Почти всички бяха араби в традиционни дрехи, мъкнещи вързопи и пакети. Изведнъж той се вцепени и стисна ръката й.

— Мамка му! Те са! — тихо изруга.