Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Роже седна зад волана и превключи на скорост. Потеглиха с рев по черния път. Останалите джипове ги последваха в прахта. Кайла се извърна от мъжа до нея и закри с длан носа и устата си.

— Къде ме водиш, Роже? — надвика тя шума на двигателя.

Той се обърна да я погледне и колата поднесе рязко по тесния път.

— Сега се намираш в моя свят. Никога не бива да ме наричаш отново с това лъжливо име. Казвам се Адам.

— Той Адам Типоо Тип! — обади се пазачът й. — По дяволите!

Минаха през една дълбока канавка и всички полетяха нагоре с такава сила, че главите им се удариха в металния таван. Единствено Кайла показа признаци на тревога.

— Къде ме водиш, Роже? — умолително попита тя.

— Не се казвам така.

— Моля за извинение. Къде ме караш, Адам?

— В дома на дядо ми.

— Далеч ли е?

— Три, може би четири часа — извика й той. — А сега престани да задаваш въпроси.

Спряха само веднъж. Намираха се в гореща равнина без нито едно дърво. Земята бе осеяна с червени като ахат камъчета и двата коловоза на пътя бяха единственото, което разнообразяваше монотонната пустош. Адам й даде да изпие няколко глътки топла вода от стара винена бутилка. Мъжете безгрижно се облекчиха, а когато Кайла заобиколи джипа да направи същото, стражите й я последваха и все така насочили оръжия към нея, образуваха кръг от любопитна публика. На Кайла отдавна беше престанало да й пука. Качиха се отново в колите и продължиха. Накрая от маранята пред тях се издигна верига сини хълмове. Когато приближиха. Кайла видя, че в подножието им е скътана изумително зелена градина. Имаше палмови горички и портокалови дръвчета. Редици пъпеши и царевица се напояваха от бразди с течаща вода. Минаха покрай керван камили, мъкнещи кофи вода от дълбоките кладенци на оазиса към напоителните канали.

— Много е хубаво тук. Как се казва това място? — попита Кайла. Това бяха първите й думи за последния час.

— Наричаме го Оазиса на чудото — отвърна Адам. — Братът на Пророка, да се слави вечно името му, заспал тук, докато пътувал през пустинята, и когато на сутринта се събудил, от земята, на която възлегнал, бликнала сладка вода.

— Това ли е домът на дядо ти?

— Там горе — посочи той през отворения прозорец на колата.

Кайла проточи шия и погледна нагоре по стръмния склон. По скалата бяха накацали множество каменни постройки. Върху най-голямата се виждаше характерният купол и минарето на джамия, до която имаше голяма безформена сграда, разпълзяла се надолу по склона, на пръв поглед без никакъв план. Адам сочеше именно нея.

— Това е дворецът на дядо ми. Родът ни живее тук от триста години.

— Прилича ми повече на крепост, отколкото на дворец.

— Защото е и двете едновременно — отговори той и паркира джипа на половината път нагоре по склона.

Слуги в бели роби изтичаха да ги посрещнат. Поднесоха на пътниците кошници с хладни влажни кърпи за освежаване, както и кани портокалов шербет. Адам наля чаша за Кайла и тя я изгълта с благодарност, като се задави в бързината. Веднага щом приключи със сладката напитка, Адам я хвана за ръката и я поведе нагоре по склона, който бе прекалено стръмен и каменист дори за джипа. На два пъти Кайла трябваше да се отпусне на земята, за да си почине. Адам обаче непрекъснато я подканяше и тя с мъка се надигаше отново на крака и продължаваше нагоре. Не изпитваше негодувание срещу властното му поведение. Отчаянието бе притъпило чувствата й и единственото, което имаше значение в момента, бе той да е доволен и да не събужда гнева му. Всяка част от тялото й обаче протестираше, каменистата пътека пронизваше стъпалата й и по гръбнака й пробягваше остра болка. Опита се да мисли за майка си, но образът й беше неясен и скоро избледня напълно. Когато се свлече на земята за трети път, Адам нареди на двама слуги да я носят последните стотина метра, докато не стигнаха до богато украсената врата в страничната стена на двореца. Тук я предадоха на четири забулени робини, облечени в дълги до петите черни мюсюлмански дрехи.

Жените я поведоха през лабиринт от коридори и тъмни стаи, докато не се озоваха в нещо, което несъмнено беше харем. От сумрака се материализира тълпа жени и малки деца, които я наобиколиха, като се смееха и възклицаваха, задърпаха дрехите й и посягаха да докоснат чорлавата й руса коса. Повечето никога досега не бяха виждали коса с такъв цвят и гледката ги очароваше. Всичките я последваха в малкия вътрешен двор, от който се виждаше небето.