Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Доведох ви тук, за да можем да говорим на спокойствие, без да ни слушат — обясни той и тя го погледна изненадано.

— Но онова бяха ваши хора. Не им ли вярвате?

— Тези четиримата са може би единствените, на които вярвам. Няма обаче смисъл да излагам на ненужно напрежение верността им. Не е необходимо да знаят какво обсъждаме.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Съмнявам се, че наистина разбирате. Хората, с които ще си имаме работа оттук нататък, са най-безжалостните и непочтени типове на света. Ще ви въвлекат в измамен свят, свят на увъртане и лъжи. Наричат се „Цветята на исляма“.

Той се наведе и нарисува с пръст ислямския полумесец върху пясъка между краката си.

— Повече би им отивало Бучинишът на ада.

Изправи се отново и заби пета в рисунката.

— Добре, достатъчно за това. Да се опитаме да начертаем действията си.

— Мисля, че трябва да се свържа с приятелите ми в Белия дом — предложи Хейзъл. — След като знаем къде е Кайла, те ще могат да уредят освобождаването й с преговори или чрез сила.

— Грешка. Не знаем къде е Кайла. Имаме смътна представа кой я е отвлякъл, но не знаем къде я държат. И още една грешка. Приятелите ви няма да направят нито едното, нито другото — отвърна той. — Първо, заявената им политика е да не водят никакви преговори с терористи. Колкото до употребата на сила, вече доста пъти са парили пръстите си. Спомнете си завземането на американското посолство в Техеран и филма „Блек Хоук“ за хеликоптерната атака срещу терористичната база в Могадишу. Научили са си горчивите уроци. Няма да преговарят, не могат и няма да използват сила. Но можете да благодарите на Бог за това. Ако в играта се включат морските пехотинци, това ще означава край за Кайла Банок.

— Но те са длъжни да направят нещо. Аз съм американски гражданин. Президентът лично обеща да ми помогне.

Против волята си Хейзъл изхлипа. Той се извърна и се загледа към танкерите. Нещастието й беше нещо лично. Даде й време да се вземе в ръце.

— И какво ще правим? — най-сетне попита тя.

— Ще правите точно това, което те очакват от вас. Ще се опитвате да притиснете приятелите си във Вашингтон, както сама предложихте. Играем по свирката на Звяра. Преструваме се, че преговаряме, но в същото време трябва да си давате сметка, че това е абсолютно безполезно.

Тя примигна и поклати глава.

— Не разбирам.

— Няма предложение или обещание, с което да ги убедите просто да ви върнат Кайла. Дайте им един долар и ще поискат още десет. Съгласете се с условията им и ще поставят куп нови.

— Тогава защо да го правим? Няма ли просто да си губим времето?

— Не, госпожо Банок. Не губим, а печелим време. Време да открием къде държат Кайла.

— Можете ли да го направите?

— Надявам се. Всъщност мисля, че да.

— И ако успеете, после какво? Какво ще стане, когато разберете къде е?

— Ще отида да я прибера — извиха се устните му в тънка усмивка, която изобщо не отговаряше на изражението на очите му.

— Но преди малко казахте…

— Знам какво казах. Между мен и Морската пехота обаче има разлика. Морските пехотинци ще се втурнат като касапи, размахали сатъри. Аз пък ще се промъкна като сърдечен хирург със скалпел.

— Можете ли да го направите? — остро попита тя и той сви рамене.

— Това е част от работата ми. Едно от нещата, за които ми плащате. Но засега можем единствено да очакваме искането за откуп. Това ще ми даде нещо, върху което да работя.

— Колко време трябва да спечелим? — попита тя и той отново сви рамене.

— Месец, шест месеца, година. Колкото е необходимо.

— Година! Да не сте полудели? Не мога да издържа. Всеки ден умирам стотици пъти. Ако за мен е толкова зле, как ли се чувства детето ми? Не, просто не мога да издържа.

— Това избухване изобщо не е във ваш стил, госпожо Банок. Можете да издържите и ако наистина обичате дъщеря си, ще го направите.

Платноходътна Камал още беше на осемдесет километра от брега, когато той прати кратко съобщение по късовълновата радиостанция.

— Рибата се натъква на шестнайсеткилометровия риф.

Отговорът дойде незабавно. Очакваха обаждането.

Час по-късно десетметров катер излезе от пристанището и се понесе да посрещне платнохода. Когато двата съда се срещнаха, екипажите размахаха оръжия с ликуващи викове.

— Аллах акбар! — врещяха те и танцуваха по палубите.

Когато разстоянието се скъси, моряците от катера се изсипаха на платнохода и всички започнаха да се прегръщат и да думкат с боси крака по дъските. Кайла се беше свила в ъгъла на кабината върху купчината парцали, служещи й за легло, и слушаше с ужас врявата. Цели единайсет дни не й бяха позволили да се изкъпе или да смени дрехите си. Получаваше по една паница ориз и лютива рибена чорба с чили на ден, а водата беше застояла и вонеше като от отходен канал. Страдаше от разкъсваща червата диария и повръщане, комбинация от хранително натравяне и морска болест. За тоалетна й служеше една мръсна кофа в другия ъгъл. Позволяваха й да излезе от кабината само когато се налагаше да изхвърли съдържанието й в морето. Сега вратата на помещението се отвори широко и силуетът на Камал се очерта на ослепително ярката светлина зад него.