Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Абсолютно нищо — призна той. — Добрата новина обаче е, че дъщеря ви почти сигурно е жива.

— Но тогава къде е? — умолително попита Хейзъл.

— Обзалагам се, че Кайла е в плен на борда на арабски кораб. Тя е безценна стока. За нищо на света не биха я наранили.

— А „Делфин“? — попита Хейзъл и поклати слисано глава.

— О, отървали са се от него. Представлява твърде очевидна мишена. Американските военновъздушни сили щяха да го засекат няколко часа след сигнала за изчезването му. Моето предположение е, че са продънили яхтата. Вероятно сега тя лежи на дълбочина няколкостотин метра на дъното на басейна на островите Маскарена при Мадагаскар. Не се съмнявам, че сте я застраховали и срещу пиратско нападение.

— Парите не са важни — отвърна тя.

— Според ограничения ми опит парите винаги са важни. За каква сума я застраховахте?

— Сто и петдесет милиона евро. Господи, Крос, не ви ли е грижа за чувствата на другите?

— Почти не — призна той. — Единственото, за което ме е грижа в момента, е откриването и спасяването на дъщеря ви. Но междувременно слънцето залязва — стана и се протегна. — Бих искал да ви приготвя питие. Нервите и на двама ни са опънати, но не е нужно да се зъбим един на друг. Има куп други хора, с които да се бием. Водка и пресен лимонов сок с лед, нали така?

— Да. Между другото, прав бяхте. Наистина учих в „Хершел“.

Хектор разбра, че това е предложение за мир. Сипа бистрия алкохол върху пукащия лед във високата чаша и доля сок. Тя му благодари с усмивка. Самият той предпочете да си налее скоч и вдигнаха чаши. След като отпиха и кимнаха одобрително, тя се облегна назад и заразглежда лицето му.

— Навремето съпругът ми каза, че решавате в движение. Прав ли сте в случая, Крос? — попита тя.

Той докосна носа си.

— Мирише ми добре. Което е за предпочитане пред предчувствието. Това е логичен сценарий, който включва всичко.

— Тогава къде е дъщеря ми? Ако става въпрос за вземане на заложници, защо вече не са обявили исканията си за откуп? От изчезването на „Делфин“ минаха почти десет дни.

— Дават си време, за да се отдалечат достатъчно. Вероятно корабът им е някой бавен и незабележим платноход, арабски доу. Искат да бъдат в свои териториални води, където ще са в безопасност от военните кораби на цивилизованите западни държави, когато излязат от прикритие. Освен това искат да рухнете и да се пречупите от напрежение и несигурност.

— Още колко ще продължава това?

— Ако предположим, че развиват около четиринайсет възела и са се насочили към Йемен или Пунтленд в Сомалия, вече би трябвало почти да са стигнали целта си — отвърна той. — Остават им не повече от два или три дни.

И преди споменахте Пунтленд. Никога не бях чувала за такава страна.

— Става въпрос за Североизточна Сомалия и обхваща Африканския рог. Това е негостоприемна полупустиня, сурова и суха, три пъти по-голяма от Ню Мексико. На практика е откъсната от останалата Африка от високата планинска верига от западната страна на Голямата рифтова долина. Планините блокират и западните ветрове, които изсипват целия си дъжд по склоновете им. В Пунтленд растат предимно акации, бодливи храсти и тук-там малко трева. Страната обаче е много стратегически разположена на брега на Аденския залив и пази подхода към Червено море. Пунтленд се отдели от останалата Сомалия в края на гражданската война и обяви независимост. Името й е от земята Пунт с древноегипетските исторически извори. Смята се, че през хиляда петстотин и петдесета година преди Христа царица Хатшепсут изпратила експедиция в този район. Сега страната се управлява от слабо свързани помежду си местни военни главатари, които не отговарят пред никого и упражняват свои собствени закони и правосъдие.

Смущаващо неочаквано Хектор смени темата.

— Искате ли да отнесете вечерята в стаята си, където ще можете да се измъчвате на спокойствие? Не ви съветвам. Или предпочитате да седнете с мен в столовата? Готвачът е приготвил великолепно японско телешко вагу. Храна, вино и компания — това се препоръчва горещо на страница сто от последното издание на пътеводителя на „Мишлен“.

Хейзъл бе прекарала сама последните ужасни нощи, а той поне не беше скучен. Вбесяващ? Определено, но не и скучен. Усмихна се и капитулира.

По време на вечерята Хектор държеше разговора далеч от изчезналата дъщеря и яхтата, като предпочете да се спре върху политическото устройство на Абу Зара и работата на „Банок Ойл“ в емирството, след което премина на коне и конни надбягвания — знаеше, че темата я интересува.