Уилбур Смит - Порочен кръг

— Хейзъл! — извика той с нарастващ гняв. — Бори се, мила! Пребори мръсника! — Знаеше, че за нея е дошъл черният ангел. — Не му позволявай да те отведе!

Седящата на стола в другия край сестра Палмър се събуди от виковете му. Скочи на крака, приближи се от другата страна на леглото, хвърли един поглед и каза:

— Отивам за дежурния лекар! — После изтича навън.

Хектор не я погледна. Той раздрусваше ръката на Хейзъл.

— Чуй ме! — призоваваше я той. — Остани с нас! Трябваш ни! Катрин и аз се нуждаем от теб! Не си отивай! Не тръгвай с него…

Дивата какофония на кардиомонитора се забави. Върховете в трионообразната крива на екрана започнаха да се раздалечават.

— Бори се, Хейзъл! Ти знаеш как… не се предавай! — замоли я той със стичащи се по лицето му сълзи. Беше виждал това да става толкова много пъти в боя, но досега не бе плакал. — Мисли за нас. Никога не си се предавала! Пребори се с голямото си сърце!

Хейзъл изпусна въздуха от гърдите си в дълга, шепнеща въздишка. И престана да диша. Мониторът издаде един последен къс звук и затихна. Кривата спадна в плоска зелена линия в долния край на екрана.

Хектор се изправи над нея и с облети от сълзи бузи я раздруса за раменете.

— Върни се! — изплака той. — Няма да те пусна!

Вратата зад него се отвори, младият дежурен лекар се приближи, хвана ръката му и го дръпна встрани от леглото.

— Моля ви, господин Крос. Отдръпнете се и ме оставете да върша работата си. — Лекарят действаше бързо. Той сложи слушалката на стетоскопа върху гърдите й, вслуша се в продължение на няколко секунди и се намръщи. Провери пулса на китката и тихо каза: — Съжалявам, господин Крос…

Внимателно прекара ръката си през лицето на Хейзъл и затвори вперените й сини очи. След това посегна към чаршафа на леглото и го дръпна върху лицето й.

— Не! — сграбчи го за китката Хектор. — Не я покривайте! Искам завинаги да запомня това лице. Моля ви… оставете ни сами за малко… — После погледна към сестра Палмър, застанала в края на леглото:. — Вие също. Вече не можете да направите нищо повече тук.

Двамата тихо излязоха.

Хектор коленичи. Не помнеше откога не се бе молил, но сега го направи. После се изправи и избърса очите си.

— Това не е сбогом, Хейзъл. Където и да си отишла, чакай ме. Един ден пак ще се съберем. Чакай ме, мила.

Наведе се и я целуна по устните. Те вече изстиваха. Дръпна сам чаршафа върху лицето й и се насочи към вратата.

На път към изхода той мина през родилното и позвъни на вратата на сестринската стая. Появи се непозната за него сестра.

— Какво мога да направя за вас, господин Крос? Хектор бе леко изненадан, че тя знае името му. Нямаше представа какви вълнения бе предизвикал. Всички бяха научили за необичайното му желание.

— Търся сестра Бони.

— Бони Хепуърт? Смяната й свърши преди час.

— Кога ще дойде на работа отново?

— В шест часа довечера.

— Благодаря ви. Мога ли да видя дъщеря си? Тя се роди снощи.

— Да, знам. — Жената погледна в клипборда и откри името: — Катрин. Добре… Знаете ли къде е стаята за наблюдение? Ще се видим там.

Хектор притисна лице в стъклото.

— Струва ми се по-очовечена, отколкото преди няколко часа. — Сестрата го изгледа неодобрително. Явно тези хора не обичаха пренебрежителните подмятания за децата, затова продължи: — Кога ще я изпишат?

— Ами… — запъна се сестрата. — Тя е родена преждевременно и майка й… О! Извинявайте, но дори не мога да го изрека.

— Кога мога да дойда и да я взема? — настоя Хектор.

— Вероятно след три-четири дни, ако всичко се развива нормално, но разбира се, крайното решение ще бъде на доктора.

— Довечера ще дойда да я посетя — обеща той.

Излезе навън и отиде при рейнджроувъра на паркинга. Обиколи колата, за да огледа щетите. Беше покрита със слой засъхнала кал, а предната броня бе огъната навътре. Качи се, запали двигателя и пое към „Брандън Хол“.

Караше по прекия път откъм Уинчестър и мина покрай мястото на засадата. Мястото бе заградено с полицейски ленти, но ферарито на Хейзъл вече бе откарано и тук имаше само трима полицаи, които измерваха разни следи и претърсваха терена за неоткрити улики.

Хектор забави на бариерата, но един от полицаите му махна с ръка да не се задържа.

Вратата му отвори икономът.

— Прекрасно е, че ви виждам, сър. Обезпокоихме се, когато снощи с мадам не се върнахте. Мадам не е ли с вас? — погледна той през рамото на Хектор, който не отговори на въпроса.