Уилбур Смит - Порочен кръг

— Какви са шансовете й? — попита. — И не ме лъжете.

Докторът отново се поколеба, после сви рамене едва доловимо.

— Петдесет на петдесет… може би по-малки.

— Ако дойде на себе си, ще се възстанови ли изцяло мозъчната й дейност?

И отново Ървин не бе сигурен. Помисли и след малко отвърна:

— Вероятността е малка.

— Благодаря ви за откровеността — каза Хектор. — Мога ли да остана при нея?

— Разбира се. Онзи стол е за вас. — Лекарят посочи стола от другата страна на леглото. — Направих всичко, каквото зависеше от мен. Сега трябва да предам съпругата ви на доктор Дали, който работи в болницата. Той вече я прегледа. Стаята му е малко по-нататък по коридора. Ще дойде тук веднага щом сестра Палмър го извика — и той кимна към сестрата, която оправяше кранчетата на интравенозните системи.

— Сбогом, господин Крос. Бог да благослови вас и прекрасната ви съпруга.

— Сбогом и благодаря ви, доктор Ървин. Знам, че никой не би могъл да направи нещо повече за нея. Как стои въпросът с хонорара ви?

— Не се безпокойте сега за това. Секретарката ми ще ви изпрати сметката.

Когато лекарят излезе, Хектор се обърна към сестра Палмър:

— Аз съм съпругът й.

— Знам. Седнете, господин Крос. Чакането може да е дълго.

Хектор премести стола си по-близко до леглото и седна.

— Мога ли да държа ръката й? — попита той.

— Да, но моля ви, внимавайте да не разместите абокатите.

Хектор се пресегна внимателно и хвана три от пръстите на Хейзъл. Бяха студени, но не толкова, колкото сърцето му. Огледа лицето й. Клепачите бяха притворени. Очите бяха обърнати нагоре в очните кухини. Зениците не се виждаха. Виждаха се само сектори от ирисите. Бяха загубили сапфирносиния си блясък… бяха мътни и безжизнени. Премести стола си отново, така че ако тя отвореше очи, той да се намира в посоката на погледа й. Искаше да бъде първото нещо, което тя да види, когато дойде на себе си… съзнателно си наложи да не използва думичката „ако“.

Слушаше неравномерните сигнали на кардиомонитора и от време на време поглеждаше към повдигането и отпускането на меховете на кислородния апарат. Единствените други звуци бяха от тропането на токчетата на сестра Палмър по плочките на пода и шумоленето на полата й, докато се движеше из стаята. Погледна ръчния си часовник. Беше му подарък от Хейзъл за последния му рожден ден — платинен модел с характерния за „Ролекс“ син циферблат. Беше два без двайсет сутринта. Беше буден от изгрев-слънце на предния ден. Брадичката му се отпусна върху гърдите и той си позволи да задреме, но беше сигурен, че дори най-малката промяна в звука от кардиомонитора щеше моментално да го разбуди.

Сънува, че двамата с Хейзъл изкачват хълмовете в ранчото им в Колорадо. Хванати ръка за ръка, те следваха пътеката, извеждаща до мавзолея на Хенри Банок. Кайла тичаше пред тях.

— Искам да видя тате! — смееше се тя и ги гледаше с извърната през рамо глава. Приликата между майка и дъщеря бе поразителна.

— Изчакай ме! — извика след нея Хейзъл. — Идвам с теб.

Някакъв страх обхвана Хектор и той стисна силно ръката й.

— Не! — каза. — Остани с мен. Не трябва да ме напускаш. Не трябва никога да ме напускаш.

После усети ръката й на рамото си и чу друг глас да говори:

— Господин Крос, добре ли сте? — Отвори очи и видя стоящата пред него сестра Палмър. Изражението й бе загрижено. — Викахте нещо насън.

Трябваха му няколко секунди, за да дойде на себе си. Спомни си къде се намираше. Погледна към Хейзъл. Тя не бе променила позата на главата си, но очите й бяха отворени. В тях отново блестеше лазурносиньото. Виждаше го…

— Хейзъл! — настойчиво прошепна той. — Стисни ръката ми!

Но нямаше реакция. Пръстите й оставаха отпуснати и студени. Той прекара лявата си ръка пред лицето й, но очите й не помръднаха — те оставаха вперени в него.

— Аз съм Хектор — прошепна й. — Обичам те. Мислех, че съм те загубил.

Той се взря в очите й и му се стори, че вижда зениците й минимално да се свиват, макар че може би по-скоро така да му се бе искало. След това чу ритъма на кардиомонитора — беше учестен и равномерен.

— Вижда ме — посочи той. — Чува ме! — Гласът му се засилваше.

— Успокойте се, господин Крос — каза сестра Палмър. — Не избързвайте. Церебралните поражения… — Но той не искаше да слуша думите й.

— Казвам ви, че ме вижда и чува — и той посегна, за да докосне бледата студена буза на Хейзъл. Усети куражът и решимостта му да се възвръщат. — Сестра Палмър — с подчертано ясна артикулация нареди той, — идете в родилното отделение и кажете на дежурната сестра да донесе дъщеря ми тук. Сестрата се казва Бони.