Уилбур Смит - Порочен кръг

— Тя е страхотна жена, Хек. Знаеш чувствата ми.

— Знам, Пади. — Бяха воини и не можеха да хленчат и блеят.

— А детето? — изръмжа Пади.

— Спасиха я. Момиченце е. Като че ли с нея всичко е наред.

— Слава богу поне за това. — Пади помълча, после попита: — Някакви следи?

— Ликвидирах двама от тях. Бяха сомалийци.

— Значи отново е Звяра! — заключи Пади. — Мислех, че сме очистили всички.

— И аз така мислех. Явно сме се лъгали.

— Какво искаш от мен? — попита Пади.

— Намери ги, Пади. Направи го за мен. Изглежда, семето на Типоо Тип не е било изцяло изчистено от лицето на земята. Някои са оцелели. Издири ги.

Хектор бе направил от „Кросбоу Секюрити“ забележителна компания на принципа, че нападението е по-ефективно от отбраната и че доброто разузнаване е най-мощното средство на разположение на нападението. Когато Пади пое нещата от него, той продължи да изповядва същото верую. Макар и вече един от директорите на „Банок Ойл“, Хектор бе продължил да има достъп до сметките на „Кросбоу“ и знаеше отлично колко харчи Пади за разузнаване. И ако някога нещата бяха вървели добре, сега те трябваше да са още по-добре. Хектор продължи да говори:

— Тарик Хакам още ли е при теб?

— Той е един от основните ми хора.

— Изпрати го обратно в Пунтленд да потърси оцелели от фамилията на хаджи шейх Мохамед хан Типоо Тип. Никой не познава онзи терен така добре, както Тарик. Той е роден там.

— След онова, което им сторихме в Пунтленд, предполагам, че всички измъкнали се са се разпръснали из целия Близък изток.

— Където и да са, открий ги. Тарик да направи списък на всички оцелели наследници на Хан Типоо Тип от мъжки пол на възраст над петнайсет години. После ще ги издирим… до последния човек.

— Разбрах те, Хек. Междувременно стискам палци за Хейзъл. Ако някой може да се справи, това е тя. Залагам на нея всичко, което имам.

— Благодаря ти, Пади. — Хектор затвори и се върна в чакалнята.

Мъчително изтече един час, а вторият се проточи дори още по-болезнено. Едва тогава в чакалнята се появи странно изглеждаща медицинска сестра. Носеше пластмасова шапка върху косата си. На шията й висеше свалена хирургическа маска, а краката й бяха в калцуни.

— Как е жена ми? — посрещна я с въпрос Хектор.

— Доктор Ървин ще отговори на всичките ви въпроси — каза му тя. — Моля, последвайте ме.

Отведе го в частно крило, непосредствено до операционните зали. Изглежда, това бе една от стаите за възстановяване след операция. Сестрата отвори вратата и отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Хектор се озова в стая с боядисани в зелено стени. В дъното имаше единствено болнично легло. До него на стойка стоеше кардиомонитор, който издаваше слаби звукови сигнали. По екрана му подскачаше светлата зелена точка на лъч, изобразяващ ритъма на сърдечната дейност на пациента в леглото. Той оставяше ярка, назъбена като трион следа. Само след няколко секунди стоящият на прага Хектор осъзна, че сърдечният ритъм не бе равномерен. Няколко бързи удара на сърцето бяха следвани от подчертана пауза, след която идеше неуверен удар, а след него още три или четири.

Ървин стоеше наведен над пациента в леглото и наблюдаваше лежащото тяло. Изправи се, когато усети зад себе си присъствието на Хектор, и се отмести, за да му позволи да види лицето на Хейзъл.

Главата й бе обвита в стегнат тюрбан от бял бинт, който стигаше до под брадичката и покриваше ушите. Долната част на тялото й бе скрита под чаршаф. Все още бе в зелените дрехи, в които я бяха оперирали. Във вените на ръцете й бяха вкарани игли за интравенозни вливания. Пластмасови тръбички се спускаха от торбички с течност, окачени на стойки на колелца.

— Как е тя? — попита Хектор, полагайки усилие да овладее гласа си.

Ървин се поколеба. Кардиомониторът издаде сигнала си два пъти, преди той да се реши да отговори.

— Отстраних куршума. Но пораженията на меките тъкани бяха по-големи от очакваното. Това нямаше как да се види на рентгеновите снимки.

Хектор бавно се приближи до леглото и погледна надолу към жена си. Лицето й бе бяло като платно. Очите й бяха леко отворени. През извитите й мигли обаче се виждаше само бялото. От лявата й ноздра излизаше пластмасова тръба, свързана с машината за подаване на кислород отстрани. Дишането й бе толкова повърхностно, че трябваше да доближи лицето си на сантиметри от нейното, за да го долови. Целуна устните й, като ги докосна едва. Изправи се и погледна Ървин.