Уилбур Смит - Порочен кръг

Унесеността му бе прекъсната от медицинска сестра, която влезе в чакалнята и го извика по име. Той скочи на крака.

— Аз съм Хектор Крос.

— Моля ви, елате с мен, господин Крос.

Хектор я последва и погледна часовника си. Беше чакал над час и половина. Настигна сестрата в коридора.

— Наред ли е всичко? — поиска да разбере той.

— Напълно — усмихна му се тя.

— Жена ми…?

— Тя е в залата. Доктор Ървин все още я оперира. Но аз искам да ви запозная с друг човек, — И тя го поведе през лабиринт от коридори към врата с надпис „Стая за наблюдение на родилното“.

Когато влязоха, Хектор видя, че столовете вътре са подредени до стена, гледаща към огромен панорамен прозорец, през който се разкриваше гледка към помещението от другата страна. Сестрата каза в микрофона на масата под прозореца:

— Здрасти, Бони. Господин Крос е тук…

На което безтелесен глас отговори:

— Ей сега…

Хектор застана близко до прозореца и след минутка в другата стая влезе медицинска сестра в униформата на старша. Беше към трийсетгодишна, млада за подобна длъжност, поне според Хектор. Беше възпълна и симпатична, с жизнерадостно кръгло лице. Носеше в ръцете си малък вързоп, увит в синьо одеяло, бродирано в червено с инициалите болницата — КОБХ, Кралска общинска болница, Хемпшър. Приближи се до отсрещната страна на прозореца и озари Хектор с розовобузата си усмивка. Беше толкова заразително, че Хектор й се усмихна в отговор, макар това да не отговаряше на вътрешното му състояние.

— Здравейте, господин Крос. Казвам се Бони. Позволете ми удоволствието да ви представя на един човек…

— Тя разгърна одеялото, за да разкрие червеникаво, сбръчкано личице със стиснати очички. — Запознайте се с дъщеря си.

— Мили боже…! Тя няма коса — изтърси Хектор първото, което изникна в главата му, и веднага съобрази колко безумно звучи това дори на самия него.

— Тя е много красива! — строго го уведоми сестрата.

— По един доста смешен начин… предполагам, че може да се каже така.

— По всички възможни начини — поправи го тя. — Тежим два килограма и седемстотин грама, нали така. Как ще я кръстите?

— Катрин Кайла — майка й избра тези имена.

Определено би трябвало да усеща нещо повече при гледката на първородното си чедо, но вместо това мислеше за Хейзъл, която лежеше тук някъде с куршум в мозъка. Беше на ръба да се разплаче, затова се изкашля и преглътна сълзите си. Последният път, когато бе плакал открито, беше на шестгодишна възраст, тогава понито му го бе хвърлило и той бе счупил при падането ръката си на три места.

Катрин Кайла отвори устица в широка прозявка, която разкри беззъбите й венци. Хектор се усмихна и този път усмивката му бе искрена. Усети в сърцето му да припламва малко огънче.

— Красива е — тихо промълви той. — Прелестна… като майка си.

— О… погледнете я пак — каза Бони. — Вече е гладна. Сега ще я отнеса за първото й ядене. Кажи „чао, татко“.

— Чао — послушно отвърна Хектор. Никой досега не го бе наричал „татко“. Проследи с поглед сестрата, отнасяща неговата дъщеря. За един кратък миг тази малка душица бе пламнала за него като свещ в тъмнината на зимна нощ. Сега я нямаше и арктическият студ на отчаянието отново го обгърна. Извърна се от прозореца и се върна в главната чакалня.

Седна сгърбен на стола в ъгъла. Тъмнината го заливаше на вълни. Потърси в душата си кураж да й се противопостави, но вместо него намери само гняв.

Гневът е по-добро лекарство от примирението. Той разкърши рамене и стана. Напусна чакалнята и излезе в коридора. Намери мъжката тоалетна, заключи се в една от кабинките и седна на седалката. Извади мобилния телефон от кожения калъф на колана си. Номерът на Пади О’Куин бе в списъка на контактите му. Сигналът прозвуча три пъти и тогава се разнесе гласът на Пади:

— О’Куин.

— Пади… Къде си? — тихо каза Хектор в микрофона. Гласът му отново бе станал ясен и отчетлив.

— Мили боже! Мислех, че си изпаднал от края на света, Хектор. — Не бяха говорили от месеци, но Пади го позна незабавно.

— Добраха се до Хейзъл.

За момент Пади не знаеше какво да отговори. Хектор чуваше само дрезгавото му дишане в ухото си. После той каза:

— Кой…? Как…? — Гласът му звучеше като сабя, изтегляна от ножницата си.

— Преди четири часа се натъкнахме на засада. Нещата са лоши. Хейзъл е с куршум 22– ри калибър в мозъка. В момента я оперират. Лекарите ще се опитат да извадят куршума. Още не се знае дали ще оживее.