Уилбур Смит - Порочен кръг

— Изглежда ми много бурно — отбеляза той. — Мисля, че предстои буря. Не съм добър моряк. Май ще е най-добре да…

— Да, пич. Съгласен съм с теб — прекъсна го Джони. — До отсрещния бряг има петдесет километра. Така че ще е най-добре да си размърдаме задниците и да действаме. — Той взе сака на Карл и го хвърли през перилата на катера върху откритата палуба. После сграбчи Карл за ръката и го забута напред по трапа.

Когато пред тях се появиха замъкът и пристанището на Казунду, Джони се обади по сателитния си телефон. Докато чакаше пилота на летящия към тях „Дакота Скайтрейн“ да му отговори, той се взираше в небето на юг, макар да знаеше, че е твърде рано, за да различи самолета в кълбящите се дъждовни облаци.

— Това е критичният момент, белокожко — предупреди той Карл. — Ако е станала някаква издънка, ако някой ни е изпял на онези копелета… — и посочи с брадичка събралата се на пристана в Казунду група официални посрещани, — … те ще ни направят задниците на решето, преди даже да сме стъпили на кея.

Карл не каза нищо, но красивото му лице леко позеленя.

В този момент се разнесе гласът на пилота на приближаващия зимбабвийски самолет.

— Тук е „Пилешка супа“ — каза той.

— Тук е „Квачка“. Докладвай… — нареди му Джони.

— Четиридесет и две минути до скока.

— Прието. Продължавай — каза Джони. — Край.

Внезапно чакащите на пристана започнаха да махат с ръце, а приветствените им възгласи стигнаха до ушите им през стесняващата се ивица вода, разделяща ги от тях. Карл се надвеси през перилата и шумно и обилно повърна в езерото.

Негово величество бе изпратил древния си ландроувър от замъка, за да ги вземе… Това бе единствената кола в движение в цялото кралство. Джони, Сам и Карл се качиха в нея, а четирима от въоръжените охранители започнаха да я бутат, за да запали. Когато моторът изрева, те скочиха на стъпенките отстрани и се вкопчиха в дръжките отвън.

Към върха на хълма ландроувърът започна да сдава багажа. Ауспухът забълва син пушек. Охранителите скочиха като по сигнал и избутаха тежката машина през последните петдесетина метра, за да я вкарат през портала във вътрешния двор на замъка.

Висящата тук сган бе разчистена и сега дворът бе безлюден. Но в мига, в който двигателят на колата изгърмя за последен път, преди да заглъхне, придворният камерхер излезе през парадния вход, придружаван от малка свита, за да ги посрещне. Беше дебел, с полюшващи се почти женски гърди, облечен само в мъжка пола от бели маймунски опашки.

Спря на прага и им направи знак да се приближат. Тримата слязоха от ландроувъра и тръгнаха нагоре по стъпалата. Джони и Сам носеха кожени куфарчета. Карл вървеше зад тях. Минаха през портала, предвождани от танцуващия камерхер, и поеха през поредица от абсолютно необзаведени и неукрасени с нищо салони за прием. Трябваше да си проправят път през групичките жени, клечащи край огньове за готвене, накладени направо върху покрития с красиво подредени керамични плочки под. Стените и високите тавани бяха почернели от саждите на откритите огньове. По пода се въргаляха боклуци и животински изпражнения. Голи негърчета със засъхнали сополи пищяха и виеха, търкаляйки се по мръсните плочки като кутрета. Те обаче се смълчаха и ококориха любопитно големите си черни очи при преминаването на тримата непознати. Спящите кучета се разбудиха и се втурнаха напред с яростен лай, но Джони Конго ритна водача на глутницата в корема с такава сила, че кучето се превъртя във въздуха, падна и се плъзна по плочките, квичейки в шок и агония. Останалите веднага се разбягаха панически.

Въздухът смърдеше на немити човешки тела, пушек от дърва и открита канализация.

Когато наближиха входа в края на залата, камерхерът запя с фалцет и се загърчи в ревматичен танц.

— Какво казва? — неспокойно се поинтересува Карл.

— Ролята му е да възхвалява краля — обясни Джони и започна да превежда: — Описва ни как крал Джъстин, могъщият слон, поглъща дърветата на гората и ги изсира върху главите на враговете си.

Влязоха в тройната зала. На повдигнат подиум до далечната стена крал Джъстин седеше на трона си от слонски бивни. Както бе изобразен на официалния му портрет в интернет, той бе грамаден мъж, облечен в пола от леопардова кожа и с тюрбан. Брадата му беше гъста, сива и къдрава. Очите му бяха налети с кръв и от него лъхаше на бира от просо. В скута си държеше голямо глинено гърне, явно пълно с тази домашно приготвена напитка.