Уилбур Смит - Порочен кръг

Той напусна пристанището и влезе пеша в селото, като спираше всеки срещнат по пътя си, за да попита има ли някакъв шанс да намери работа. Всички бяха облечени в парцаливи дрехи. Лицата им бяха изпити, а израженията изплашени или напълно апатични. Много хора бяха пред умиране от глад. Повечето го отбягваха, без да отговорят на въпросите му.

Сам прекоси изоставената самолетна писта, която се намираше на пътя му към замъка. Прецени, че техният „Дакота Скайтрейн“ няма да има никакъв проблем с приземяването, ако от нея се разчистеха по-големите отпадъци, които я замърсяваха. Шепа въоръжени — милиционери? — и жените им се бяха настанили в руините на някогашния терминал за пътници. За разлика от досега срещнатите казундийци тези изглеждаха добре нахранени.

Изкачи пътеката до построения на върха замък и клекна в двора редом с просяците и другите търсещи работа, но погледът му не спираше да изучава плана на сградата. Тя имаше само един вход, който гледаше към езерото. Вратата на портата висеше на пантите си. Беше ясно, че не е била затваряна от години.

Въпреки великолепната гледка на езерото и гористите хълмове откъм вътрешността над всичко бе надвиснала отровната атмосфера на пълна безнадеждност.

След известно чакане нещо да стане бе отворена една от вътрешните врати на замъка, през която излязоха четирима въоръжени, заповядаха на тълпата да се разпръсне и без да чакат, започнаха да прилагат заповедта си с прикладите на автоматите. Един от тях удари Сам в лицето. Когато Сам инстинктивно понечи да отвърне, въоръженият мъж отстъпи назад и насочи дулото в лицето му, като едновременно с това зареди патрон в цевта на оръжието си.

— Хайде! — ухили се той. — Опитай!

Сам сдържа гнева си, отвърна на погледа на мъжа в продължение на няколко секунди, докосна кървящата си устна и тихо отговори:

— Ще запомня лицето ти и ще се върна — обеща той, обърна гръб на предизвикващия го пазач и излезе през все така гостоприемно разтворената врата.

Три дни по-късно Сам се качи пак на борда на „Леимба“ и се върна в Кигома на източния бряг на езерото. Докато „Леимба“ пускаше котва на кея за пасажери, Сам забеляза голям катер на дрейф в залива. Една от задачите, възложени му от Джони Конго, бе да е нащрек точно за този морски съд и да събере за него колкото е възможно повече информация. Катера го нямаше, когато бе влязъл в Казунду, но ето че сега се бе върнал отнякъде.

Облечен отново в новите си стилни дрехи, Сам се отправи към офиса на началника на пристанището, който се намираше в началото на кея, и заговори седящия на верандата служител. От него научи, че катерът принадлежи на държавната администрация на окръг Кигома и се използва основно от губернатора на провинцията в работата му, но понякога се давал под наем на други лица.

Служителят увери Сам, че катерът е много надежден и може да прекоси езерото до отсрещния бряг дори при най-силен вятър и възможно най-тежки атмосферни условия.

Джони Конго му бе възложил още една задача. Кигома бе важен център за разпределяне на храна за цялата западна страна на езерото. Сам си купи срещу петдесетдоларова банкнота цялото внимание на местния мениджър, след което двамата с него обсъдиха доставката на големи количества царевично брашно — основната диета в Африка. Мениджърът го увери, че може да му предостави произволно количество от тази стока, практически без предварителна заявка.

Късно следобеда Сам хвана полета за Хараре и се яви да докладва на Джони Конго и Карл. Разговорът се проведе на суахили и Карл не разбра нищо. Джони обаче слушаше напрегнато, зададе накрая няколко въпроса, след което се облегна в креслото си и скръсти ръце.

— Е, Карл, момчето ми — каза той, — всичко е уредено. Имаме сърдечната покана на чичо ми да го посетим, като донесем с нас десетте си милиона долара. Вече сме на път за дома.

Карл поглади брадата си и се замисли.

— Мисля да те пусна напред — колебливо предложи той. — Ще те последвам веднага щом ми се обадиш.

Познавайки Джони — а той го познаваше много добре, — Карл нямаше никакви съмнения, че след пристигането му в Казунду въздухът ще посинее от свистящи куршуми.

— Обаждам ти се сега, момчето ми. Не искам да пропуснеш нищо от забавлението — сърдечно го покани Джони и раменете на Карл примирено увиснаха.

На кея за пътници на пристанището в Кигома Карл направи последен опит да се измъкне от надигащата се опасност. Той вдигна ръка над очите си и се загледа към езерото. Ранното слънце още не бе успяло да стопи утринната мъгла.