Уилбур Смит - Порочен кръг

— И ще продължим навън бизнеса, който подхванахме?

— Можеш да се обзаложиш, че ще стане точно така.

— Не знам, Карл… — не беше убеден Джони. — Мислил съм по въпроса. Когато изляза, аз ще бъда белязан. С дванайсет убийства на шията ми, за главата ми ще бъде обявена награда от поне милион долара, а снимката ми с надпис „Издирва се“ ще бъде на всяка стена в Тексас, че може би и из целите Щати. А с лице като моето всеки веднага ще ме разпознае. Всички ловци на глави ще тръгнат като хайка по следите ми — загрижено изреди той списъка на проблемите си. — Къде ще се скрия?

Този въпрос затрудни и двамата.

— Откъде си, Джони? — неочаквано попита Карл.

Джони неразбиращо го изгледа.

— Това е тъп въпрос. Казвал съм ти вече, че съм от Накогдочес — най-свирепия град в щата на единичната звезда [12] Щат на единичната звезда — другото име на Тексас. Всички американски щати имат прозвища. В случая с Тексас името подчертава, че Тексас е бивша независима република, а освен това отразява знамето на щата, което представлява комбинация от три правоъгълника в синьо, бяло и червено, с единична звезда на фона на вертикалния син правоъгълник. — Б. пр. , нали?

— Питах те къде си роден. Не говориш като роден в Тексас.

— Роден съм в Африка, пич.

— И къде по-точно в Африка?

— Как според теб се казвам, белокожко? — ухили се Джони.

— Джони.

— Джони кой?

— Джони Конго.

— Позна, мъжки. Това съм аз. Дядо ми е притежавал половината от страната. Бил най-високият вожд на цялото проклето място.

— Искаш да кажеш „върховния вожд“?

— Няма значение, пич. Бил е кралят. Имал е петстотин жени, пич. По-голям крал от това, здраве му кажи!

— Говориш ли езика? — поинтересува се Карл.

— Знам го от майка ми. Има два езика. Там, откъдето идвам, се говори инхуту. А в цяла Източна Африка говорят суахили. Аз говоря и двата езика.

— И защо баща ти е решил да напусне Африка, Джони?

— Когато дядо ми умрял, баща ми бил двайсет и шестият му син. Измъкнал се оттам, преди големият му брат, който бил първородният, да го хвърли в казана и да го сготви за вечеря. Там, където съм се родил, никой не се шегува. Ние сме най-гадните копелета на света, пич.

— И кое Конго е твоето Конго, мъжки? Защото, ако си спомням вярно уроците по география от училище, има десетина места в Африка, които се наричат Конго. Има само Конго. После има Белгийско Конго, след това има Демократична република Конго, да не говорим, че има места, които вече не се наричат Конго, като Руанда и Бурунди, и…

— Моята страна е Казунду.

— Как се пише това?

— Убий ме, ако мога да ти кажа. Аз само съм роден там, пич, не съм откривател на проклетото място.

Изведнъж отвън се разнесе тракане на ключове и Карл стана.

— Време е да си ходя — примирено каза той.

Влиянието им в затвора бе такова, че те можеха да се срещат всяка вечер от полунощ до три часа сутринта. Всяко посещение им струваше по няколко хиляди долара, давани за подкупи. Никой от тях обаче не се оплакваше. Съдружието им бе направило Джони мултимилионер, благодарение на финансовите операции на Карл.

С изключение на Карл Джони бе лишен от всякаква друга форма на съжителство, интимен контакт и човешко съчувствие. Килиите в крилото на смъртниците бяха подредени така, че затворниците да не могат да се виждат един друг. Единствената им възможност за контакт бе да си викат в отекващата галерия. Бяха лишени и от правото да имат външни посещения.

Джони Конго бе готов за освидетелстване психопат още преди да бъде тикнат в затвора. Без компанията на Карл в продължение на осем години той със сигурност щеше сам да посегне на живота си или да полудее.

От друга страна, всекидневието на Карл като облечен в доверие затворник му гарантираше безметежен живот. Той имаше право на четири часа разходки и физически упражнения в двора, където контактът му с другите човекоподобни бе практически неограничаван.

Макар да имаше право на две посещения всяка седмица, никой никога не идваше, освен личния му банкер. Някога приятелите на Карл бяха стотици, но сега единственият му приятел бе Джони Конго. Печалната слава на престъпленията му го бе белязала със знака на звяр на челото и този знак бе видим от всички. Всички извън стените на „Томас Тъск“ го бяха изоставили и не искаха да чуват за него.

Карл обаче изпитваше вътрешно присъща нужда от човешки контакт, от тълпящи се около него ласкатели и подмазвачи, които да го уверяват колко е велик. Знаеше, че след като излезе от затвора, ще трябва да си купува приятелите и да ги търси сред редиците на отхвърлените от същото общество, в което някога бе намирал стотици почитатели.