Уилбур Смит - Порочен кръг

— Добре, но без майтапи с майка ми. — Джони вече бе забравил основната тема на разговора им. — Тя беше светица, човече, наистина! — Но беше само частично умилостивен.

— Вярвам ти, Джони. Показвал си ми снимката й, спомни си. И на мен ми се стори истинска светица. — Карл побърза да смени темата. — Помисли си за следното… Аз и ти се захванахме да премахнем трите кучки, с които имах кръвна връзка, а постигнахме повече от това. Ликвидирах и баща си. Страхотно, нали?!

— Готино стана, да. Направо като куп лайна във фризера. — Вече пак се усмихваше.

— С един удар отстранихме половината от тях. Сега останаха само две — новата жена на баща ми и копеленцето им. Само още две и всички пари ще са мои…

— И за колко пари става дума, момчето ми? — Джони вече бе забравил и простил оскърблението срещу паметта на святата му майка. — Кажи ми колко ще получиш, човече.

— Един ден ще притежавам петдесет милиарда зелени гущера, Джони.

Чернокожият театрално извъртя очи.

— Пич, това са толкова много пари, че чак главата ми не го побира. Кажи ми за колко става дума, но така, че тя да го разбере. Колко коли например ще можеш да си купиш с тях?

Карл се замисли за момент.

— Нека ти го кажа така… Ще имам достатъчно пари да купя всяка лека кола в добрите стари Щати, пич.

Джони извъртя очи към тавана.

— Жестоко е, пич. Направо е жестоко! — поклати глава и се изкиска като момиче. Карл винаги се стряскаше, когато чуеше този смях.

— Да ти кажа още нещо. Ако един от приятелите ми не ме изостави, когато всичко това един ден се сбъдне той ще получи десет камиона от зелените.

— О, аз ще бъда редом с теб, Карл, момчето ми. До самия край. — Лицето на Джони се смръщи като муцуна на булдог. — Искам да кажа, ако не ме боцнат с иглата преди това.

Веселото им настроение бързо се изпари. В началото на седмицата адвокатът на Джони Конго му бе съобщил, че молбата му за обжалване на смъртната присъда е стигнала до Върховния съд и че по всяка вероятност решението по нея ще бъде взето през следващите осемнайсет месеца. До този момент обжалването му беше „загубено“ някъде из дебрите на съдебната система. Годините минаваха и Джони Конго бе свикнал да живее безгрижно. Дори бе започнал да вярва, че удобното му съществуване зад стените на „Томас Тъск" ще продължи до естествения край на живота му.

Но ето че на хоризонта се бе появила призрачната сянка на екзекутора с ужасяващата му спринцовка и тази сянка бавно и неумолимо бе започнала да надвисва над него.

Още преди много време Върховният съд на Тексас го бе намерил за виновен в извършването на множество убийства при утежняващи обстоятелства. Към текущия момент точният брой на смъртните му присъди бе дванайсет. Щатският прокурор бе сметнал, че толкова са му достатъчни. Но в случай, че сметката се окажеше грешна и Джони някак успееше да се освободи от куката, той бе приготвил още двайсет и осем обвинения в убийство, които можеше да отправи срещу Джони във всеки момент в бъдеще.

В тексаския закон има девет обвинения в углавни престъпления, присъдата по които може да бъде смърт. И Джони се бе хвалил няколко пъти на Карл Банок, че са успели да го осъдят по пет от деветте.

Бяха го осъдили за обикновено убийство, за убийство, утежнено със сексуално насилие, защото Джони обичаше да подслажда работата си, за убийство срещу заплащане, което бе основната професия на Джони, след като бе изкарал два мандата в състава на американските морски пехотинци.

Бяха го заковали и за убийство на повече от едно лице, което бе неизбежно в неговата работа, както и за убийство при опит за бягство от затвора. В неговия случай опитът бе завършил неуспешно.

Джони съвсем основателно се бе оплакал пред Карл:

— И как може да се очаква да се измъкнеш оттук, без да убиеш някого? Това не е логично, пич!

Като че ли възмездието за всичко това наближаваше и Джони Конго бе започнал сериозно да се безпокои.

— Успокой се, чернилко. Не се тревожи — посъветва го Карл.

— Когато някой ми каже „Не се тревожи“, аз започвам дяволски силно да се тревожа, пич.

— Разполагаме с Марко, а половината надзиратели направо ядат от ръката ни. Дойде ли моментът да те измъкнем, те ще опънат червения килим, за да излезеш с валсова стъпка през портала, без да си изцапаш обувките.

— И кога ще стане това, човече? — настоя да разбере Джони.

— Адвокатът ти каза, че няма да ти забият иглата поне още две години. Значи имаме на разположение поне толкова — обясни Карл. — След десет месеца изтича моята присъда и аз си тръгвам оттук. Вече сме организирали тук каквото можеше. Когато изляза, аз ще организирам отвън останалото. Ще го направим без издънка.