Уилбур Смит - Порочен кръг

Отново закрачи неспокойно. Изведнъж телефонът, който бе оставила до мястото си на масата, иззвъня. Тя изтича при него и сграбчи слушалката с облекчение.

— Хенри! — извика. — Скъпи…! Къде си? — прозвуча радостно гласът й.

— Не, Хейзъл, аз съм — Рони.

— О, боже! — Музиката в гласа й заглъхна. — Добре ли е Хенри? Къде е той?

— Има само един начин да се каже такова нещо, Хейзъл. Пред всяка друга жена бих се опитал да го смекча, но ти си различна. Ти си силна като всички мъже, които познавам.

Хейзъл чу пулса си в ушите. Замълча за пет тежки тупвания на сърцето си и едва тогава тихо промълви:

— Той го предчувстваше. Мъртъв е, нали, Рони?

— Ужасно съжалявам, мила моя.

— Как?

— Удар. Масивен инфаркт. Стана почти моментално. Не усети нищо.

— Къде е той? — Стана й студено, вкочаняващ арктически студ скова душата й.

— В болницата — отговори адвокатът. — Епископална болница „Свети Лука“.

— Изпрати Бонзо да ме вземе, Рони.

— Вече потегли — увери я той.

Хейзъл стоеше до високото болнично легло и гледаше към човешкото тяло под белия чаршаф. Студът все още бе в сърцето и костите й.

Рони стоеше до нея. Хвана ръката й.

— Благодаря ти. Не искам да те обиждам, но предпочитам да го направя сама. — Тя бавно издърпа ръката си от неговата.

— Разбирам те напълно, Хейзъл. — Рони отстъпи крачка назад и погледна над леглото към сестрата, която чакаше в готовност.

— Благодаря, сестра.

Тя хвана горния край на чаршафа и бавно го дръпна надолу.

В смъртта си Хенри Банок си бе възвърнал императорската мантия, която скръбта беше смъкнала от него.

— Беше прекрасен човек — тихо каза Рони. — Един от най-фините, които съм познавал.

— Още е — подчерта Хейзъл. Наведе се и целуна Хенри. Устните му бяха студени като сърцето й. — Аи revoir, Хенри — прошепна тя. — Трябваше да починеш по-късно. Оставяш мен и Кайла с разбити сърца. След теб има само мрак и пепел.

— Не, Хейзъл — тихо я поправи Рони. — Хенри ти остави империя и яркия маяк на своя пример, който да осветява пътя напред за теб и Кайла.

— Инфаркт! — радостно съобщи Карл Питър Банок. — Масивен инфаркт. Единственото лошо е, че не бил страдал. Лекарите му обясниха по телевизията, че станало толкова бързо, та едва ли е почувствал някаква болка. Щях да съм много по-щастлив, ако бе свършил, крещейки несвързано в агония.

— Не го познавах — усмихна се Джони, — но мразя стария пръч почти толкова, колкото и ти. Трябва да го дадат на прасетата, както ти направи с лиглите му.

— За нещастие баща ми си беше построил приживе голям мраморен мавзолей на върха на хълм, където ще лежи вечно като Наполеон — препариран и балсамиран.

— Това е чудесно, белокожко. Когато те освободят, ще можеш да отидеш там и да се изпикаеш на гроба му.

Карл прихна.

— Страхотна идея! А защо да не му изтропам и нещо по-едро на главата.

— Когато му изпрати видеото, предполагаше ли, че нещата ще се развият точно така? Знаеше ли, че това ще убие стария мръсник? — поинтересува се Джони Конго.

— Естествено! — продължи да злорадства Карл. — Ти едва сега ли стопли, мъжки, че притежавам нечиста сила? Баща ми пазеше пепелта на всички мръсни евреи, които бе изгорил в газовите пещи на Берген-Белзен, и в дена на раждането ми натрил по челото ми щипка от тази пепел.

Джони спря да се хили и го погледна обезпокоено:

— Не говори тези дивотии, човече, че настръхвам.

— Казвам ти, Джон! Имам лош поглед. — Карл разтвори широко очи и се втренчи в Джони Конго. — Мога да те превърна в крастава жаба. Искаш ли да станеш крастава жаба, Джони? Само ме погледни в очите… — Карл изкриви лице в комична пародия на страховита гримаса и забели очи.

— Пак ти казвам, пич, спри това! Не си прави дори шеги с тези работи! — Джони скочи от нара си и отиде до прозореца с решетката. Обърна нарочно гръб на Карл и заби поглед в късчето небе, което минаваше за „гледка“ в „Томас Тъск“. — Предупреждавам те! Не ме влудявай!

— Майка ти те е направила луд, Джони. Направила те е луд, като те е изпуснала на главата ти още като си бил бебе.

Думите му накараха Джони да се извърне от прозореца и гневно да го изгледа.

— Не намесвай майка ми, белокожко! — Карл усети, че този път прякорът му не е гальовно обръщение. Той отдавна се бе научил да долавя какво може да си позволи и този път разбра, че е достигнал абсолютната граница.

— Стига, Джони — вдигна той две ръце в знак на помирение. — Аз съм ти приятел, не помниш ли? Каза ми, че ти правя най-добрите свирки, които някога си получавал. И не владея вуду. Обичам те, мъжки. Майтапя се, не виждаш ли?