Уилбур Смит - Порочен кръг

— Тази сцена направо ме убива! — едва не се задави от собствения си смях Карл. — Не знам откъде го изкопа този Амарантус, но той заслужава „Оскар“.

— Да, пич. Човекът направо си е гений. Всеки път, като гледам тази част с „Татко!“, се надървям както не можеш да си представиш!

— Това не означава нищо. Ти се надървяш от всичко, чернилко, дори от минаващ автобус — подразни го Карл.

— Да, мога и от автобус — съгласи се Джони. — Стига да е пълен с ученички. Но не искаш ли да погледнеш какво имам сега?

— Добре — прояви интерес Карл. — Покажи ми го!

Джони се облегна на стола си, показа всичко и Карл гръмко се изсмя.

— Можеш да потопиш руски боен кораб с това черно торпедо.

— И какво ще направим по въпроса, белокожко?

— Знаеш отлично какво ще направя аз, чернилко — каза Карл и коленичи пред него.

Когато по-късно си поеха дъх, Джони попита:

— Кажи ми, кога ще изпратиш видеото на… татко си? — Изрече последната дума със същия патос като на умиращото момиче във видеото и двамата отново се разсмяха.

После Карл отговори сериозно:

— Веднага щом измислим начин Хенри Банок да не може да проследи откъде е изпратено.

— Баща ти не е забогатял с глупост — изтъкна Джони. — Щом го види, и веднага ще се досети откъде е лентата.

— Да, пич, нали и аз искам точно това. Това е моето наказание за онова, което ми причини. Искам да го знае, но и никога да не може да ми го припише.

Рони Бънтър и жена му Джени бяха фанатични почитатели на операта. Те рядко пропускаха премиера. „Бохеми“ беше абсолютният им фаворит, а пътуващата продукция на „Ла Скала“ беше на посещение в Тексас. И двамата бяха, разбира се, на премиерата. След представлението се отправиха към колата си, възбудено обсъждайки незабравимия спектакъл. Рони отвори вратата на своето порше и кавалерски настани жена си на седалката, след което заобиколи, за да седне на мястото на шофьора. Плъзгаше се по кожената седалка, когато възкликна:

— Какво, за бога, си оставила тук, скъпа?

— Не съм оставяла нищо, Роналд.

Рони бръкна с ръка зад гърба си и извади оттам малка картонена кутия.

— И как тогава това е попаднало тук?

— Внимавай! Може да е бомба, Роналд! — обезпокоено го спря Джени.

— Ако беше, вече щяхме да сме на онзи свят. — Той огледа пакета и прочете написания на ръка етикет отпред: „До господин Роналд Бънтър. Да се гледа насаме“. — Май е видеокасета.

— Надявам се да не е нещо гадно — гнусливо сви устни Джени.

— Не вярвам.

— Че защо тогава ще пише да се гледа насаме?

— Ще я взема с мен в офиса утре и ще я пусна на проектора в заседателната зала.

— И внимавай да не я види новата ти помощничка. Изглежда ми свястно момиче.

— Не се безпокой за Джо Стенли. Тя неотдавна се е дипломирала в юридическия факултет. Можеш да се обзаложиш, че ще сложи в джоба си вкаменелости като нас.

Веднага след като прегледа видеото на следващата сутрин, Рони телефонира в централата на „Банок Ойл“ в Анкоридж, Аляска. Когато чу в слушалката гласа на Хенри Банок, той направо го попита:

— Хенри, кога можеш да се върнеш в Хюстън?

— Летя обратно в петък — отговори Хенри, но долови потиснатостта в гласа на стария си приятел. — Какво има, Рони? Случило ли се е нещо? Получи ли се вече информация от полицията за дъщерите ми?

— Виж, Хенри, трябва незабавно да се върнеш! Не мога да ти кажа нищо, докато не дойдеш тук. Просто се прибери, Хенри. И ела в офиса ми веднага щом пристигнеш. Само не води Хейзъл със себе си, разбра ли ме? Ела сам.

— Задръж така, Рони… — Роналд го чу да разговаря с някого и после да отговоря: — Добре. Излитаме след час. Но полетът ще продължи не по-малко от седем часа. Ще кацнем в Хюстън доста късно.

— Без значение кога ще кацнете, ела веднага в офиса ми, Хенри. Ще те чакам тук. Някой долу ще те пусне да влезеш в сградата.

— Ще ти позвъня веднага щом кацнем — увери го Хенри.

Когато Хенри Банок и Хейзъл излязоха от летището в Хюстън, Бонзо Барнс ги чакаше в шофьорска униформа пред ВИП изхода.

— Добре дошли у дома, сър, госпожо. Лисвахте ни.

— Как си, Бонзо? — стисна ръката му Хенри. Господин Банок е истински джентълмен, за пореден път констатира Бонзо. Той се отнасяше с подчинените си с уважение, но ръкостискането му вече не беше така здраво.

Бонзо се обърна към Хейзъл и по време на краткото им ръкостискане й зададе мълчалив въпрос с повдигане на вежда. Страх го беше да споменава изчезналите момичета пред баща им.