Уилбур Смит - Порочен кръг

Стените на стаята им бяха от небоядисани кашони и се чуваше всичко, което ставаше в съседните помещения. Два или три пъти седмично Бриони чуваше Долорита да извиква Силвестре и да му нарежда:

— С тази кучка е свършено. Закарай я във фермата.

Бриони нямаше представа какво означава „фермата“. В съзнанието й отдавна се бе спуснала мъгла на болка, изтощение и хероин. Подобно на сестра си и тя бавно губеше представа за реалността.

През няколко дни идваше Амарантус. Двамата със Силвестре пиеха текила, после той снимаше епизод от жалкото съществуване на Бриони и Саша. Бриони вече не му обръщаше внимание — почти бе престанала да забелязва присъствието му. Единственото нещо, което я измъчваше, бе бързото влошаване на здравето на Саша. Бриони съзнаваше, че Саша умира.

Тя се примоли на елементарния си испански на Долорита и Силвестре да доведат лекар, но те й се надсмяха.

— И кой ще плати на този лекар, керидо? — подигравателно попита Долорита. — Ако сестра ти се трудеше по-съвестно, можех да й купя лекарство за кашлицата, но тя е само една мързелива крава. Защо да си прахосвам парите за нея?

Три дни по-късно Саша изпадна в изгаряща треска и Бриони отново помоли Долорита да повика помощ.

— Сестра ми е много болна. Пипнете я, за да видите колко горещо е тялото й.

— Буено! Мъжете обичат това. Харесва им да слагат хляба си в гореща фурна — дрезгаво се изкикоти Долорита.

Призори на следващата сутрин Саша почина. Бриони я държеше в прегръдката си, докато животът бавно я напускаше. Тялото й започна да изстива и Бриони едва намери сили да поплаче за нея за последен път.

На изгрев Долорита и Силвестре дойдоха в стаичката и се надвесиха над измършавялото голо тяло на Саша.

— Си — делово констатира Долорита. — Свършено е с нея. Закарай я във фермата, Силвестре.

Бриони продължаваше да няма представа за каква ферма става дума, но това не я вълнуваше особено. След загубата на Саша вече нищо друго нямаше значение. Беше се отказала да се бори. Искаше само да умре и да отиде при Саша, където и да бе тя вече.

Амарантус се появи на следващия следобед и се ядоса, когато научи, че Саша е мъртва. Бриони го чу да се кара на Силвестре на верандата.

— Защо не изпрати да ме известят? Сега аз ще го отнеса вместо теб. Това ще ми струва пари, да знаеш! Трябваше да заснема всичко, особено ако някоя от кучките умре. Ще ми отрежат възнаграждението. Трябваше да ме повикаш…

Точно по време на този разговор, който се провеждаше под прозореца й, един от златотърсачите бе с Бриони. Той се „трудеше“ шумно над нея и грухтеше като животно в ухото й, което й пречеше да разбере всичко казано от Амарантус, но пък дочу ясно отговора на Силвестре:

— Не се тревожи, приятелю. Другата пута скоро ще я последва. Този път ще те повикам. А сега ела с мен и нека те черпя една текила.

Той хвана Амарантус под ръка и го поведе към бара. Седнаха на една от малките мръсни маси и отпиха от първата текила. Настроението на Амарантус се подобри и той дори почерпи Силвестре с второто питие.

— Искам да видя тази ферма, за която двамата с Долорита толкова говорите. Може да снимам нещо там. Ще ме разведеш ли, Силвестре?

— Ако ме черпиш още едно…

Не след дълго Силвестре допи чашата си и стана.

— Буено, амиго. Ела с мен и ще ти покажа прословутата ни ферма.

Той поведе Амарантус през банановата плантация към речния бряг, където завиха в горичка от дървета кашу. Изведнъж Амарантус подуши из въздуха и отвратено възкликна:

— Уф! Каква е тази воня?

— Онова, което подушваш, са кланицата и кочините.

— Свинеферма било, значи?

— Да, и мога да те уверя, че свинските ни колбаси са най-добрите в Южна Америка. Цялата ни продукция се изкупува в големите градове.

Излязоха от горичката и се озоваха на голямо разчистено място сред джунглата. Силвестре пое надолу по пътека между две редици кочини. Животните в тях бяха от черната иберийска порода.

Силвестре спря пред една от кочините, в която се намираха осем чудовищно големи прасета. Всяко от тях стигаше до половин човешки ръст. Имаха къси остри бивни. Твърдата четина на гърба им образуваше гъста грива. Душеха въздуха гладно и щракаха с челюсти, грухтяха възбудено, без да свалят от Силвестре блестящите си алчни очички.

— Познават те… И ми изглеждат много щастливи да те видят — отбеляза Амарантус.

— Това са моите питомци — съгласи се Силвестре. — Аз съм онзи, който ги храни. — Той посочи най-едрото животно. — Този се казва Анибал. Когато му дойде времето да отиде в кланицата, за да стане на салам, ще тежи триста килограма.