Уилбур Смит - Порочен кръг

— Журито приключи, господин Банок. Стигнали са до решение. Побързайте, сър.

— Мили боже…! За по-малко от три часа… това е или много добре, или много лошо — промърмори Рони Бънтър.

— Да вървим. — Хенри хвана ръката на дъщеря си и всички забързаха надолу по улицата към съдебната палата. Залата вече беше пълна, а в отделеното за пресата място имаше репортери, дошли тук чак от Ню Йорк Сити и Анкоридж, Аляска.

Хектор Крос бе наредил да не бъде безпокоен. Беше пренасочил всички постъпващи телефонни обаждания към офиса на Агата в Абу Зара. В момента бе потънал в историята, разказвана в „Отровното семе“. Беше забравил за околния свят и времето до момента, когато на вратата на кабинета му лекичко се почука.

Хектор се върна в реалността с трепване. Така бе завладян от произведението на Джо Стенли, че за момент загуби ориентация. Погледна през прозореца и видя, че навън вече се е смрачило. Денят се бе изнизал. Не беше хапвал от закуска и бе пил само кафе, което сам си бе правил. Така се бе захласнал, че не помнеше дори дали е ходил до тоалетната.

Скочи и бързо прекоси разстоянието до вратата. Отвори я и видя усмихнатата Джо срещу себе си. Беше облякла един от белите хавлиени халати и краката й бяха голи. Косата й бе влажна и тя я бе завъртяла в подобие на кок върху темето си. Беше измила от лицето си остатъците от грима и кожата й сияеше. Изглеждаше млада като ученичка. Очевидно се бе наспала, защото очите й искряха, а бялото в тях бе чисто. Ирисите й бяха зелени като тропическа слънчева светлина през морска вода — морскозелени и спокойни.

— Така ли ще стоим и ще се гледаме, или ще ме поканиш в леговището си?

— Извинявай… Просто бях забравил колко си красива.

— Та ти ме видя само преди шест-седем часа.

— Толкова много време ли мина? — искрено се изненада той и провери ръчния си часовник. — Права си. Трябва да се науча да не споря с теб. — Хвана ръката й и я въведе в кабинета. — Извинявам се, че те изоставих. Но ти сама си виновна. Литературният ти гений направо ме хипнотизира. Бях като завързан за стола.

— Ах, ти, ласкателю! — с искрено удоволствие се усмихна тя.

— Седни, моля те — заведе я той до коженото кресло. Тя подви крака под себе си и се настани. Когато го видя, че я наблюдава, подпъхна хавлията около краката си, които бяха прекрасни, забеляза той. — Какво прави през времето, когато те пренебрегнах?

— Поспах три-четири часа и се почувствах като в рая. После се възползвах от залата ти за фитнес. Но… промених настройките на всичките ти уреди, за което се извинявам.

Той поклати глава и се засмя.

— Можеш да правиш каквото си искаш.

— След това постоях в сауната и си измих косата. Възползвах се от всички козметични средства на „Ермес“ и „Шанел“, които намерих в банята, и ми бе много приятно да забележа, че никой не ги беше използвал преди мен.

— Уверявам те, че си първата.

— Аз съм наивна и ще ти повярвам. Може би защото… ми се иска.

— Кълна се! Но… хапна ли вече?

— Не бях гладна. Бях прекалено заета да разглеждам.

— Боже мой! Ще вземеш да умреш от глад и никога няма да си го простя. Имаме две възможности… Синтия, моята готвачка, е най-добрата в Лондон, а може би и в цялата вселена. „Бръшляновият клуб“ е на второ място след нея.

— И двамата прекарахме цял ден в твоя дом, колкото и прекрасен да е той. Може би не е лоша идеята да излезем и вечеряме навън — отвърна тя и свенливо сведе поглед. Вече я познаваше достатъчно добре, за да се досети, че му подсказва деликатно, че е прекалено скоро за нея да прекара цялата нощ в интимно усамотение с него.

— В такъв случай ще ходим в „Бръшляна“. Там не държат особено на официалното облекло, но ако държиш да се преоблечеш, можем да минем през хотела ти.

— Благодаря ти, Хектор. Бих предпочела, щом предлагаш.

— Сега аз ще избера нещо подходящо за случая, докато ти се преоблечеш в старите си дрехи, а после ще те изчакам в колата, докато решиш какво да сложиш.

Фактът, че го накара да я чака само двайсет минути, го впечатли, както и изборът й, когато се появи: беше се спряла на нещо ненатрапващо се, но елегантно.

— Перфектно! — одобри той и отвори за нея вратата на бентлито. — Изглеждаш направо разбиващо.

— Това прозвуча малко странно за ухо от другата страна на Атлантика, но ще го приема за комплимент.

Той я взе под ръка и я поведе през входа, който приличаше на цветарски магазин, към панорамния асансьор. Момичетата на рецепцията се засуетиха около тях, за да вземат палтата им, а едното ги съпроводи в следващ асансьор до салона за хранене.