Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Влязохме в стаята. Кожата й бе восъчнобяла, възглавницата под главата й — цялата в кръв. В ухото й блестеше нещо метално с дървена дръжка. Прозорецът, през който видимо бе влязъл убиецът, бе все още открехнат, стъклото — счупено. Било е направено, за да завърти дръжката и да си отвори. На земята имаше къс кафява хартия, на нея залепени парчета стъкло. Убиецът бе сложил сироп или лепило на хартията. Бе си направил този труд, за да не се вдигне шум при счупването и при падането на стъклата на пода.

— Кой освен теб беше тук?

— Лекарят, сестрата и двамата от ФБР — рече Уолъс.

Междувременно пристигна възрастната лекарка на име Елиз. Изглеждаше разстроена и уплашена.

— Как е станало?

— Някакво острие… мисля, че е шиш за разбиване на лед… през ухото и в мозъка — полузаекна Уолъс. — Когато влязохме, вече беше мъртва.

— И оставил острието на мястото… — рече бавно Мартин, размишлявайки на глас.

— Чисто, лесно, бързо — обадих се аз. — Няма нищо, което да връзва убиеца с убийството, ако го… или я… заловите.

Мартин ми обърна гръб и заговори с помощниците си. Отдръпнах се встрани и след малко се запътих към мъжката тоалетна. Уолъс се загледа след мен. Спрях, хванах се за гърлото с двете ръце и му направих задавена физиономия. Той се извърна с видимо презрение. В тоалетната останах пет секунди. После се измъкнах от задния изход на центъра.

Времето ми изтичаше прекалено бързо. Знаех, че сега вече Мартин упорито ще настоява да му кажа кой ми е изпратил убийците. Агент Рос също няма да закъснее да ме притисне до стената, при това максимално силно. В най-добрия случай ще ме задържи, докато получи исканата информация. Междувременно всяка надежда за намирането на Катърин Демитър ще иде по дяволите. Върнах се в мотела, където бе паркирана колата ми, и отпраших извън града.

Черният път към разрушената къща бе затънал в дълбока кал. Дори колата се движеше достатъчно трудно, сякаш самата Майка Природа бе против моето идване тук. Отново валеше проливно; дъждът и вятърът всячески пречеха на чистачките. Напрягах очи да не пропусна каменния кръст, но успях да го видя и поех по отсрещната отбивка. Първия път изпуснах алеята до къщата и разбрах грешката си едва когато пътят изчезна и пред мен се ширна безбрежно море от кал и изгнили, пречупени и паднали дървета. Бях принуден да правя маневра за обръщане и да се върна бавно и мъчително назад, докато отляво за миг зърнах две малки, полуразрушени колони, а между тях — стените на къщата, чийто покрив почти липсваше, очертана на фона на тъмнеещото небе.

Спрях пред празните очи на прозорците и зейналата дупка, която е била някога врата. Все още парчета от дограмата се валяха по земята, някои от тях прилични на изгнили, изпочупени зъби. Извадих тежкия, но мощен фенер изпод седалката и излязох, а дъждът болезнено зачука по голата ми глава. Затичах към оскъдния подслон, който можеше да предложи един ъгъл от срутената развалина.

Поне две трети от покрива бяха паднали, а под лъча на фенера останалата част изглеждаше черна и овъглена. Видях три стаи: едното помещение очевидно е било кухня и нещо като столова, познах го по останките на стара печка в единия ъгъл; другото бе спалня, сега напълно празна, като изключим един покрит с петна матрак и разхвърлени наоколо използвани презервативи като съблечени змийски кожи; и една по-малка стая, вероятно детска преди години, а сега бъркотия от полуизгнили, полуизгорели греди и ръждясали метални пръти, сред които стари кутии от боя, оставени там от някой, прекалено мързелив да ги отнесе на градското бунище. Навсякъде миришеше на мокро, старо дърво, отдавна загасен огън и човешки изпражнения.

В ъгъла на кухнята бе забутана стара кушетка, пружините стърчаха през изгнилите й възглавници. Бе оставена напряко и образуваше триъгълник с двете съседни стени, от които пък висяха останките от стари тапети. Светнах с фенера върху задната й част, опипах ръба й. Бе влажен, но не и мокър, защото останките от покрива все още я пазеха от дъжда и другите прищевки на времето.

Зад кушетката зърнах квадратен капак на пода, почти в ъгъла между двете стени. Бе малко по-голям от квадратен метър, заключен, краищата му — замърсени и цепнатините запълнени с прах и нечистотии. Пантите бяха почервенели от ръжда, ръждясали бяха и металните шини, които минаваха напряко през него, и заключващият механизъм.

Дръпнах назад кушетката, за да го огледам по-добре, и в същия миг се стреснах — едър плъх се шмугна между краката ми. Избяга и потъна в мрака на съседния ъгъл. Настъпи гробовна тишина. Клекнах, за да разгледам ключалката и езика й. С джобното ножче разчистих, доколкото можах, мръсотията около тях. Ножчето зачегърта върху метал, който светна в мрачината като разтопено сребро. Някой беше сменил заключващия механизъм и това не бе станало много отдавна. Опитах същия експеримент с околния метал — потърках шините с върха на ножчето, но успях да сваля само стара ръжда.