Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Допи бирата и вдигна ръка с празното шише, за да го види келнерът и да донесе друга.

— Въпрос на дистанция — изведнъж рече той, загледан към улицата. Но очите му не виждаха хората и движението там, а бяха зареяни нейде далеч, взрени в нещо съвсем друго. — Дистанция, да. Между живота и смъртта, между ада и рая, между нас и тях. Те трябва да скъсяват тази дистанция, за да се приближат до нас и да ни уловят. Но всичко е въпрос на дистанция, както казах. А на тях им харесва именно дистанцията.

Дъждът пред прозореца се лееше като из ведро, а аз си мислех, че Адилейд Модайн, Пътника и хилядите други, бродещи из Америка техни подобия са обединени именно около въпросната дистанция от обичайната човешка маса. От тълпата. От обикновените човеци. Ядивните. Може би приличат на жестоки момченца, които си умират да мъчат животни или да вадят рибките от аквариума у дома, за да се наслаждават на гърча, на отчаяната борба за живот, на предсмъртните мъки.

При това Адилейд Модайн ми се струваше далеч по-жестока от другите, защото бе жена. Онова, което бе направила, е не само противно на законите и морала, противно на всичко останало, което наричаме с красиви думи, противно на правилата, които държат човечеството в определено подчинение и му пречат да се самоунищожи; то е противно на самата женска природа. Жена — убийца на дете, предизвиква у нас не само отвращение или ужас. Тя ни води и до отчаяние, до страх и липса на вяра в устоите на живота, на обществото, което сме си устроили. Защото обикновеният човек смята, че жената е призвана да създава живот, а не да го отнема; че жената трябва да бъде нежна и добра, че никога не бива да посяга на дете. Спомнете си Лейди Макбет, която моли боговете да й отнемат пола, за да убие стария крал; така и всяка жена, която убива, е, изглежда, превърната в безполово същество, лишена от основните си характеристики и функции. А Адилейд Модайн бе като нощните фурии и харпиите при Милтън [39] Джон Милтън (1608-1674), английски поет, писател, философ, една от най-големите фигури на английската и световната литература, най-известни негови произведения са „Загубеният рай“ и „Спечеленият рай“. — Бел. прев. , „привлечени от мириса на детска кръв“.

Лично аз не мога да понасям смъртта на дете. Смазва ме. Убийството на дете неизменно води със себе си и смъртта на надеждата, смъртта на бъдещето. У мен постоянно трепти споменът за нежното дишане на заспалата Дженифър, кроткото издигане и спускане на гръдния й кош, полузавита в креватчето си, с отметнати назад ръчици, блажено унесена в спокоен сън; за това как изпитвах задъхващо чувство на благодарност, че я имам, чувство на облекчение и надежда, което идваше с всеки полъх на дъха й.

Заплачеше ли, взимах я в ръце и дълго я люлеех, за да я успокоя и приспя отново, изчаквах хлипанията постепенно да заглъхнат и да преминат в спокойния ритъм на съня. И когато това станеше, навеждах се бавно, внимателно, безразличен към болката в уморения гръб, и я поставях в леглото. Когато Съдбата ми я отне, изстрадах смъртта на един цял Свят и на Бъдещето, отново и отново, безброй пъти.

Наближавахме мотела, а чувството на отчаяние се засилваше все повече и натежаваше на плещите ми като непосилно бреме. Хайъмс бе заявил, че никога не е забелязвал нещо особено в Модайнови, което да говори за белязана и тъмна кръв, обременена със силите на Злото. Уолт Тайлър пък ми каза, ако мога да смятам думите му за истина, че вижда Злото само в Адилейд. Тя бе живяла сред същите хора, отрасла помежду им, може би дори играла с тях като дете, посещавала същата църква, била е свидетел на техния живот, женитби, на появяването на бял свят на техните деца. А после бе преследвала същите тези деца като свиреп звяр в нощта и никой не я бе подозирал нито за миг.

Мисля си, че копнеех за сила, каквато не можех да притежавам. Силата да различавам Злото. Способността да застана пред тълпа хора и да надникна зад лицата им. Да видя или усетя развалата и корупцията, грозното и опасното. Тази мисъл събуди спомен за едно убийство в щата Ню Йорк преди години. Тринадесетгодишно момче на име Ерик Смит бе отвело дете на име Дерик Роби в горите около Савона. Бе го душило до безсъзнание, после пребило до смърт с камъни, накрая изнасилило с пръчка. Смит бе оставил трупа в гората, преди да си тръгне, го залял с червена на цвят безалкохолна напитка, която носел в торбичка заедно със закуската си.

Шест дни по-късно Смит сам призна за убийството.