Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

При това, ако оценката му за брата и направената характеристика бяха верни, то тогава Уилям Модайн едва ли е бил убиец на деца. Същевременно мисълта, че е пострадал някой, незамесен в убийството на собствената му дъщеря, вероятно е мъчила Тайлър през всичките тези години.

И все пак част от цялата история все още оставаше неизяснена.

— Намериха децата на следния ден, след като отново бяха подновили търсенията — каза след малко Тайлър. — Едно момче тръгнало на лов и се подслонило за известно време в постройка в имението на Модайнови. Кучето му започнало да души, да рови с лапи около капака на мазето, да вие. Момчето разбило ключалката на капака в пода, кучето слязло долу, а момчето — след него. После излязло ужасено и хукнало да търси полицаите.

— Там имало четири тела, на моето момиченце и на три други. Те…

Той млъкна и лицето му се сбърчи, но успя да се овладее и не се разплака.

— Няма нужда да говорите повече — рекох тихо.

— Не е така. Трябва да знаете всичко — рече той и продължи с още по-висок глас, който изведнъж заприлича на стенание на ранено животно. — Трябва да разберете какво бяха направили на тези деца, на моето момиче. Били са изнасилени, измъчвани… пръстите на моето дете бяха счупени и смачкани, костите извадени от ставните гнезда.

Сега вече се разплака и вдигна ръце високо към небето, сякаш се обръщаше за помощ и възмездие към Бога.

— Как са могли да сторят това на деца, а? Как?

След малко потъна в себе си и млъкна. Стори ми се, че за миг зърнах лицето на съпругата му на прозореца.

Постояхме още малко и се изправихме да си ходим.

— Господин Тайлър — казах тихо. — Ще ви питам само още едно нещо. Къде е онази къща? Където са били намерени децата?

— На около три-четири мили нагоре по пътя оттук. Там някъде започва и старото имение на Модайнови. В началото на черния път, който води към него, има каменен кръст. Къщата е вече почти напълно разрушена. Стърчат останки от стени, малка част от покрива все още стои. Щатската администрация бе планирала мястото да се разчисти, но някои от нас протестираха. Настояхме да остане и да напомня на хората за случилото се. И развалините все още са там.

Тръгнахме си след тези думи. Но той ме повика, преди да съм слязъл по стълбите на верандата.

— Господин Паркър! — гласът бе укрепнал. Не потрепваше, макар скръбните нотки в него да звучаха все така силно. Обърнах се да го погледна.

— Г-н Паркър, този град е мъртъв. Обитават го духовете на убити деца. Намерете младата Демитър и й кажете да се връща там, откъдето е дошла. За нея тук няма нищо друго освен мъка и страдание. Кажете й го веднага. Чувате ли ме? Кажете й го незабавно след като я намерите!

По границите на малката градина сякаш пробягаха смътни стенания, вятърът зашепна в дърветата. Стори ми се, че някъде извън очертанията на видимото зърнах някакво движение — там, където мракът ставаше почти черен и непробиваем за зрението. Раздвижиха се мрачни фигури, отстъпиха и се стопиха, сякаш побягнаха от светлините на къщата, които бяха запалени при нашето тръгване. Счу ми се нещо като детски смях.

После останаха само клоните на вечнозелените растения, които помахваха на мрака и като че го отпъждаха от къщата. И празният звън на ръждясала верига в купа машинарии върху моравата.

На брега на Касуарина, по делтата на Ириан в индонезийска Нова Гвинея, живее племе, наречено асмат. Членовете му наброяват около двадесет хиляди и са истински ужас за всичко живо наоколо. На езика на племето асмат означава „хората — човешки същества“ и тъй като те определят себе като единствените човеци, то всички останали са сведени до статута на нечовеци с цялото многообразие, което това съществително би означавало или предполагало. Асмат имат точна дума за останалите: наричат ги mandwe. Тази дума значи „ядивните“, т.е. онези, които стават за ядене.

Хайъмс нямаше отговор на въпроса ми защо Адилейд Модайн би могла да извърши всичко онова, което бе сторила, нито пък Уолт Тайлър ми отговори пряко на него. Може би тя и подобните й имат нещо общо с асмат. Може би в ближните те виждат създания, които са далеч под човешко ниво, затова и техните страдания не ги вълнуват; нито имат някаква стойност в чисто човешката житейска равносметка, като изключим удоволствието, което могат да им предоставят. „За боговете свише сме ний играчка, като мухи за жестокосърдечни деца. За развлечение ни те убиват“ — бе написал Шекспир.