Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Просто видях детето и исках да го нараня, да го заболи много — бе обяснил той в полицията. Но аз бях запомнил за цял живот не думите на Смит, а тези на дядо му.

— Боже мой, Боже мой! — бе възкликнал възрастният човек. — Би трябвало да съм забелязал тези наклонности. Длъжен съм бил. Не може да не е имало нещо, което да говори за тях…

Прогоних образа от съзнанието си и попитах:

— Дали мога да намеря снимки на Адилейд Модайн?

Челото на Мартин се сбърчи.

— Вероятно има заведени към делото още при първото следствие. И в библиотеката може да има. Там поддържат нещо като градски архив, прибран е в мазето. Годишници, вестникарски снимки. Може би ще откриеш нещичко. Защо питаш?

— От любопитство. Тя носи отговорността за множество неща, които са се случили на вашия град. Но ми е трудно да си я представя физически. Ще ми се да зърна очите й.

Мартин ме изгледа озадачено.

— Мога да помоля Лори да надникне в библиотечните архиви. Мога да опитам и друго: Бърнс да прегледа нашите досиета, но това ще отнеме доста време. Те са прибрани в кутии и системата на картотекиране е остаряла, може би и неточна. Доста работа само за задоволяване на нечие празно любопитство, а, не мислиш ли?

— Ще бъда много благодарен, ако го направиш.

Мартин само изгрухтя, без да каже нищо определено. След малко, когато мотелът се появи отдясно, спря колата до банкета.

— Нещо за Ърл Лий да кажа…

— Ами кажи.

— Шерифът е свестен човек. Успял е да удържи града след убийствата на Модайн. От онова, което съм чувал, оставам с впечатлението, че той е бил стабилизиращ фактор, така да се каже. Той и доктор Хаймъс и още един-двама. Освен това е почтен и справедлив човек. Лично аз нямам нищо срещу него.

— Ако казаното от Тайлър е вярно, струва ми се, че би трябвало да имаш.

— Може би… Ако Уолт е прав, значи шерифът живее с миналото си, а това невинаги е леко. Той е човек, който носи своя кръст, Паркър. Носи кръста на миналото, пък и своя собствен. Това не е дребна работа. Завиждам му за силата.

Разпери ръце и присви рамене.

— Нещо в мен ми казва, че би трябвало да останеш и да поговориш с него, когато се прибере у дома. Но практичният полицай, също в мен, пък пошушва, че е най-добре за всички нас, час по-скоро да привършваш и да се измиташ оттук.

— Шерифът обади ли се междувременно?

— Не, не е. Той си имаше отпуска и наистина е малко закъснял, но това няма да му го натяквам. Той живее извънредно самотно. Мъж, който обича компанията на други мъже, не би намерил много спокойствие тук.

— Естествено — рекох, а той потегли. След малко неоновата светлина на „Уелкъм ин“ заблестя пред нас.

Телефонът иззвъня точно когато задминавахме бара. Съобщиха му, че жената, която предната нощ се бе опитала да ме убие, е мъртва.

Пристигнахме пред здравния център, там вече имаше две полицейски коли, които бяха препречили входа на паркинга. Видях двамата от ФБР пред вратата. Говореха си нещо. Мартин мина покрай тях, спря, двамата излязохме. Щом ни зърнаха, федералните агенти извадиха пистолетите и се затичаха към нас.

— Хей, момчета, по-леко! — извика им Мартин. — Той беше с мен през цялото време. Приберете оръжието!

— Задържаме го, докато пристигне агент Рос — заяви единият, чието име бе Уилокс.

— Няма да задържате, нито да арестувате никого, поне докато не разберем какво точно става тук — твърдо рече Мартин и застана пред мен.

— Заместник-шериф Мартин, предупреждавам ви, вие надвишавате правата си!

В същия миг, привлечени от виковете, отвътре се показаха Уолъс и Бърнс. В интерес на истината, и което им прави чест, те незабавно застанаха от двете страни на Мартин с ръце на дръжките на пистолетите.

— Както вече казах, няма да има арести — тихо повтори Мартин.

Двамата феберейци се намръщиха, за миг изглеждаха готови да настояват, после се спогледаха и отстъпиха, като прибраха оръжието.

— Агент Рос много скоро ще чуе за това своеволие — изсъска Уилокс, но Мартин го задмина, без да му обърне внимание.

Четиримата, заедно с Уолъс и Бърнс, се запътихме към стаята, където предния ден бе настанена жената.

— Какво стана? — попита ги Мартин.

Уолъс почервеня и запелтечи:

— Мамка му, Алвин, отвън… пред центъра се вдигна глъчка и…

— Каква глъчка?

— Ами запали се двигателят на една кола, на една от сестрите. Не разбрах как стана. В нея нямаше никой, пък и сестрата не я бе ползвала от сутринта, когато пристигнала с нея на работа. Оставих тук вратата само за… може би пет минути. Когато се върнах… намерих я така… ето, виж…