Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Взрях се в механизма още по-внимателно. Не само че бе сравнително нов, но и онова, което приличаше на ръжда, бе червеникава боя, сложена явно с цел да я имитира и да се слива с цвета на останалата част от капака. Вярно, че ключалката и резето и бяха очукани, но това можеше да се постигне лесно с помощта на тежка автомобилна щанга. Някой си бе свършил работата добре, като се има предвид, че смисълът й бе да будалка само дошли да се натискат и любят тийнейджъри или хлапета, осмелили се да надникнат в „къщата на смъртта“, движени от типичното детско любопитство дали ще им се покажат духовете на отдавнашните покойници.

В колата имах щанга, но хич не ми се излизаше отново под проливния, студен дъжд. Тръгнах из стаите с надеждата да намеря нещо подходящо и скоро открих нужното — лъчът на фенера освети неголям, но дебел метален прът. Взех го и го подхвърлих на дланта си. Бе достатъчно тежък. Вкарах го под езика на ключалката и натиснах. За миг ми се стори, че ще се огъне или счупи, но след това чух остро изпукване и ключалката поддаде. Дочупих я с още една подобна операция, издърпах резето до край и с мъка повдигнах скърцащия капак.

Отдолу ме лъхна силна, тежка смрад на разложено и стомахът ми реагира за миг. Покрих уста с длан и се дръпнах настрани, само след секунди повърнах буйно, а ноздрите ми регистрираха и новата воня. Трябваха ми няколко минути, за да ми се успокои стомахът и да успея да се съвзема. Подишах чист въздух навън, изтичах до колата и извадих парцала, с който си бърша прозорците. Напръсках го със спрея за размразяване и го овързах около носа и главата. От химикала ми стана гадно, но сложих флакона в джоба в случай, че трябва да напръскам парцала отново.

Върнах се в къщата и тръгнах надолу по стълбата. Въпреки че дишах през импровизираната маска и усещах изкуствено ароматизирания спрей, зловонието на разложена човешка плът бе нетърпимо. Почти. Слизах внимателно, държах се със здравата ръка за парапета, с болната стисках фенера и осветявах пътя в краката си. Не ми се щеше да се препъна в някое повредено стъпало и да се просна някъде в мрака отдолу.

В подножието на стълбата лъчът попадна върху нещо бляскаво, подобно на метал и синьо-сив плат. В краката ми лежеше едър мъж на около шестдесет години, с подгънати под тялото колене и захванати с белезници на гърба ръце. Прилоша ми. Лицето бе сивкаво, на челото имаше грозна рана. Черна дупка с назъбени, неравни ръбове, същинска експлодирала звезда. За миг помислих, че е изходна рана, но като придвижих светлината на фенера назад, забелязах другия отвор. Той бе много по-голям, в лъжовните сенки изглеждаше почти огромен. Виждах разлагащата се мозъчна тъкан отдолу, а в основата дори и върха на гръбначния стълб.

Сигурно са стреляли с допрян в главата му пистолет. На челото около отвора имаше черни сажди и дребни петна от изгорял барут. Звездоподобната форма се е получила от огромния натиск на газовете при излизането им между кожата и костта отдолу. Те са се разширили в изходната точка и са разкъсали плътта и костта именно по този начин. Типичен резултат при контактна рана от упор. Куршумът бе излязъл с максимум поражение, отнасяйки значителна част от черепа и тила. Контактната рана обясняваше още и необичайната позиция на тялото. Бил е застрелян, докато е бил на колене пред убиеца си, гледал е в дулото на пистолета, при влизането на куршума е паднал назад и леко встрани. В сакото му намерих портфейл с шофьорско удостоверение. На името на Ърл Лий Грейнджър.

Катърин Демитър лежеше полусвлечена, полуопряна на стената срещу стълбите. Вероятно Грейнджър я е зърнал, когато е слизал по стълбите. А може да е бил и блъснат. Тя се бе свила като парцалена кукла, краката й — прострени напред, ръцете — опрени на пода с дланите надолу. Единият й крак бе прегънат в неестествен ъгъл, явно счупен под коляното. Стори ми се, че са я хвърлили отгоре, а след това са я влачили до стената, за да я оставят в сегашното положение.

Бе застреляна в лицето; с един куршум, отблизо. На стената зад главата й се виждаха засъхнала, съсирена кръв, мозъчна тъкан и парченца кости. Същински кървав ореол. И двете тела бяха започнали да се разлагат бързо в мазето, което се простираше по цялата квадратура на основата на къщата.

По кожата на Катърин се бяха образували мехури, от очите и носа вече струеше типичната за разложението течност. По лицето шаваха паячета и стоножки, мърдаха из косите й, ловяха по-дребните насекоми, които вече се хранеха от човешката плът. Жужаха мухи и мушички. Помислих, че смъртта е настъпила преди два-три дни, не повече. Огледах останалата част на мазето. Не открих нищо освен полуизгнили купчини вестници, картонени кутии със стари дрехи, наредени греди, все едно и също — вещи, оставени от хора, живели преди нас, отдавна отминали в забвение.