Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Внезапно долових звук: внимателно пристъпващи крака горе, дебнещи стъпки, грижливо заобикалящи предметите по пода, за да не правят шум. Мигом хукнах нагоре по стълбата. Напразно. Който и да бе онзи там, ме чу. Престана да се крие и затича. Още докато правех първите крачки към върха, грозното скърцане на пантите предизвести съдбата ми. Пред очите ми квадратът с нощното небе и звездите по него започна да се смалява и почти изчезна. Миг преди това проехтяха и два изстрела, пуснати наслуки. Куршумите изсвистяха около мен и се забиха някъде в стената отзад. Все пак в последната секунда успях да вмъкна фенера в процепа между капака и рамката. Отгоре някой изпухтя, усетих нечий крак да го рита навътре. Стиснах фенера с все сила, за да не го изпусна. Успях да задържа, но раненото рамо ме заболя жестоко от усилието.

Сега нападателят бе стъпил върху капака и колкото можеше, риташе фенера. Чух цвърченето на уплашени плъхове долу в мрака, но почти не им обърнах внимание. Представете си положението ми: да попадна в такъв капан, където никой никога няма да ме намери! В същия миг в съзнанието ми се появи и друг образ — сиволиката Катърин Демитър се раздвижва и полазва нагоре по стълбата — към мен. Бялата й ръка се протяга и ме хваща за глезена. Влачи ме надолу, надолу — към нея…

Бях се провалил. Бях я изоставил на съдбата й. Не успях да я предпазя от насилието в тази дупка, където преди нея четири дечица бяха намерили ужасяваща, невидима за околните смърт. Бе се върнала на лобното място на сестра си и в някакъв сюрреалистичен спектакъл бе изиграла собствената си кончина, както може би я е сънувала в кошмарите си преди това. Вероятно в последния си миг е разбрала как е умряла и сестра й. Вярвах, че затова и на мен ми се полага същата участ: да седя тук, при нея, безпомощен, неспособен да предотвратя убийството й; сега тя да ме утешава за слабостта и неадекватността ми; да й правя компания в смъртта, докато дойде и моята собствена.

Стоях и скърцах със зъби, усещах зловонието на разпадащата се плът — като мъртвешка ръка върху лицето. Отново ми се догади, но се насилих с волята си да се преборя с желанието да повърна. Защото знаех, че ще умра в това мазе, ако спра дори и за миг да се боря с онзи отгоре ми. За секунда усетих, че натискът му секва. Тогава блъснах капака с все сила, с отчаянието на умиращ. Това бе грешка, която врагът използва стопроцентово, като още веднъж ритна фенера и успя да го върне при мен поради разширения процеп. Капакът се захлопна като врата на собствената ми гробница, а ехото прозвуча като злокобна подигравка за глупостта ми. Изпъшках отчаяно и отново натиснах нагоре, макар и да разбирах, че е напълно ненужно. Тогава някъде над мен отекна изстрел; прозвуча ми като истинска експлозия. Натискът секна, успях да вдигна капака, отметнах го назад.

Просто полетях нагоре, движеше ме страхът и отчаянието. В движение измъкнах пистолета, а фенерът хвърляше лудешки сенки по тавана и стените, докато се изкатерих като дива котка, задъхан и изпотен, оглеждащ се налудничаво с насочено оръжие. Спънах се и паднах на пода; заболя ме ужасно.

В следния миг лъчът падна върху лицето на адвоката Конъл Хайъмс, облегнат на стената, току зад ръба на капака. С едната ръка държеше кървящото си рамо, с другата безпомощно се мъчеше да вдигне пистолет. Костюмът му бе разкопчан, напоен с кръв, елегантната му бяла риза — залепнала по тялото като втора кожа. Задържах фенера върху него, насочих другата ръка с пистолета.

— Недейте… — рекох просто, но в страха и болката ръката му вече се вдигаше, готова да стреля. Избумтяха два изстрела, но нито един от тях не дойде от оръжието на Хайъмс. Тялото му подскочи и се загърчи под двойния удар, очите му се извъртяха — от мен и към нещо зад рамото ми. Обърнах се — още преди той да беше паднал на пода — в същата си поза: с насочени в синхрон фенер и пистолет.

В празната рамка на прозореца зърнах за миг силуета на облечена в костюм слаба фигура, която мракът вече поглъщаше. Крайници като облечени в кания остриета, дълъг белег по тясното и мъртвешки бледо лице.

Може би точно тогава трябваше да се обадя на Мартин и да го оставя, него и ФБР, да си вършат работата. Бях като болен, празен и изхабен отвътре, обхванат от безбрежно усещане за загуба. То разкъсваше душата и вътрешностите ми с почти физическа болка и сякаш бе на път да ме довърши веднъж и завинаги. За мен смъртта на Катърин Демитър бе повече от мъчителна агония. Затова останах легнал на пода известно време срещу свлечения по стената труп на Конъл Хайъмс. Държах се за корема, опитвах се да превъзмогна страданието. Тогава и чух шума на запаления двигател. Боби Шиора си тръгваше.