Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Мартин свали шапката, поръча кафе и за двамата, извърна лице към мен:

— В нашите среди се смята за добри маниери да се обадиш на местните ченгета винаги когато разследваш някого на чужда територия. Мисля, че знаете това, още повече носите и оръжие. Поне преди да набиете разни хорица, които играят билярд, и да откраднете фиширани библиотечни материали.

— Обаждах се няколко пъти — когато пристигнах тук, вас ви нямаше. Нямаше го и шерифът, а вашият приятел Уолъс не бе особено гостоприемен, пък и не споделяме едни и същи расови убеждения.

Мартин ме изгледа, замълча. Кафето пристигна. Той си сипа мляко и захар, аз — само мляко.

— Обадих се на няколко места. Да проверя що за човек сте — рече Мартин и разбърка кафето. — Полицай на име Коул гарантира за вас. Ето защо не съм ви изхвърлил от града, поне засега няма да го направя. Заради това и заради факта, че снощи сте сритали един от местните боклуци в бара. Случката доказва, че притежавате гражданско съзнание и човешка доблест. Затова сега ви давам възможност, ако искате, да ми кажете защо сте тук?

— Търся жена на име Катърин Демитър. Имам основание да мисля, че е пристигнала в Хейвън през седмицата.

Челото му се сбърчи.

— Да не е роднина на Ейми Демитър?

— Сестра й е.

— Така си и помислих. А защо смятате, че е тук?

— Последното телефонно обаждане от квартирата й в Ню Йорк е било до шерифа Ърл Лий Грейнджър. Същата вечер се е обаждала на няколко пъти и във вашата служба. И оттогава я няма. Просто изчезва.

— Нает сте да я намерите, така ли?

— Просто я търся — отвърнах максимално неутрално.

Мартин въздъхна.

— Преместих се тук преди шест месеца. От Детройт — помълча и продължи. — Доведох и съпругата и сина. Жена ми е заместник-библиотекарка. Май че сте я видели днес в библиотеката.

Кимнах утвърдително.

— Губернаторът реши, че в местната полиция няма достатъчно чернокожи. И че отношенията между местното цветно малцинство и полицията не са най-добрите възможни. Е, отвориха вакантно място и аз се кандидатирах, главно да махна детето от Детройт. Баща ми е от Гретна, не е далеч оттук. Преди да се преместим, не бях чувал нищо за убийствата. Сега зная повечко.

Истината е, че този град умира заедно с децата. Оттогава в него не са идвали да живеят нови хора, а всеки, който е имал малко повече акъл или амбиции, веднага си е взел шапката и се е изнесъл. Днес интелектуалното ниво тук е толкова плитко, че плъх не може да се удави в него.

Сега, през последните два-три месеца, се създадоха известни надежди, че нещо може да се промени. Една японска фирма възнамерява да построи завод за компютърни продукти до града. Разбрах, че търсят място, което да е далеч от центровете, да е тихо и спокойно. Очаква се тяхното присъствие да донесе доста пари и благоденствие — ще има работни места, може би миналото ще заглъхне и ще се забрави. Честно казано, струва ми се, че на местните хора не им се работи за японци, но те биха предпочели всякакъв друг цвят пред черния.

Ето затова никой не иска старите неща да се припомнят. Сега е най-лошият момент някой да дойде да рови из отколешни убийства и прочие, да вади костите на убити деца. Разбирате ме, нали? Тези тук може да са тъпанари в доста отношения, може да са расисти, да са затънали в лайната до глезените, да посягат сексуално на деца, но в сегашния момент отчаяно се надяват да им се даде още един шанс да се оправят икономически. Затова биха налетели на всеки, който застане на пътя им. И ако те не го направят, то Ърл Лий ще го направи.

Вдигна ръка и завъртя показалец пред носа ми.

— Нали разбирате какво ви говоря? Никой не иска да се задават въпроси за детски убийства, още повече извършени преди тридесет години. Ако Катърин Демитър се е върнала, а честно да ви кажа, не разбирам защо би го направила, след като вече си няма никого тук, и нея ще я посрещнат на нож. Но тя не е тук, защото ако беше, целият град само за това щеше да говори и щеше да мирише като прясно говно върху обувка.

Отпи от кафето си и скръцна със зъби.

— Дявол го взел, това кафе е студено.

Махна на келнерката и поръча нова чаша.

— Няма да стоя повече, отколкото е нужно — обадих се веднага. — Но мисля, че Катърин се е върнала, или поне се е опитала да се върне. Със сигурност е искала да говори с шерифа за нещо и аз искам също да го видя. Апропо, къде е той?

— Взе си няколко дни отпуска, за да замине за малко от града — отвърна Мартин и оправи периферията на шапката, която бе поставил на седалката до него. — Трябва да се върне в… всъщност днес трябваше да си е тук, но може да си дойде и утре. Престъпност в това градче почти нямаме, като изключим от време на време някой пиян или семеен скандал с побой на съпругата, пък и обичайните мръсотийки, неизбежни в подобно място. Допускам обаче, че може да не е много очарован, като се върне и ви види още да се мотаете наоколо. И аз самият не съм чак толкова много възхитен от присъствието ви, с което не искам да ви обиждам.