Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Още не бях паркирал, когато се показа сивокос мъж с червена вълнена жилетка. Бе обут в сиви панталони и риза на райета с отворена яка. Изгледа ме с умерено любопитство.

— Господин Хайъмс? — попитах учтиво, когато се приближих достатъчно.

— Да?

— Аз съм детектив. Казвам се Паркър. Бих желал да поговорим за Катърин Демитър.

Проточи се дълга пауза. Той мълчеше, решетката си остана затворена.

— За Катърин или сестра й?

— Може би и за двете.

— Може ли да попитам защо?

— Опитвам се да намеря Катърин. Струва ми се, че се е върнала тук, но не зная защо.

Хайъмс отключи решетестата врата и отстъпи назад, за да вляза. Отвътре къщата бе обзаведена с красиви мебели от черно дърво, на подовете имаше големи, скъпи килими. Покани ме в кабинет, който бе в задната част на къщата. На огромно бюро бяха разтворени различни книжа, светеше екранът на компютърен монитор.

— Ще пиете ли нещо? — любезно предложи той.

— Не, благодаря.

Хайъмс извади конячна чаша от съседния шкаф и махна с ръка към едно кресло. Изчака ме да седна, сипа си питие и чак тогава се настани и той. Сега го виждах съвсем ясно. Изглеждаше тъжен, с аристократична осанка и лице, дълги и фини ръце с прекрасно направен маникюр. Тук бе топло, усещах мириса на одеколона му. Бе от най-скъпите марки.

— Това, за което се интересувате, се случи преди много време — започна той. — Повечето хора предпочитат да не говорят за него.

— Вие от тази категория ли сте?

Той сви рамене, усмихна се.

— Живея в този град, в това микрообщество, играя известна роля в него. Впрочем, живял съм тук почти целия си живот. Като изключим годините в колежа и практиката ми в Ричмънд. Баща ми пък бе лекар тук в продължение на петдесет години и работи до деня на смъртта си.

— Той е бил градският лекар, нали?

— Лекар, адвокат, юрисконсулт, дори е замествал и зъболекаря. Какво ли не е вършил. Убийствата му се отразиха особено зле. Той прави аутопсиите. Мисля, че не можа да ги забрави, дори и насън.

— А вие? Тук ли бяхте по онова време?

— Тогава работех в Ричмънд, но се връщах в града и изобщо често пътувах в двете посоки. Много добре зная какво се случи, да, наистина, но ми се иска да не говоря на тази тема. Четири деца бяха убити… тежка, ужасна смърт. Най-добре е да не безпокоим мъртвите. Нека почиват в мир.

— Помните ли Катърин Демитър?

— Познавам семейството, да, но Катърин сигурно е била доста по-малка от мен. Мисля, че замина веднага след като завърши средно образование. И оттогава не се е връщала, с изключение може би за погребенията на родителите. Да, така беше. Мисля, че последния път бе преди десетина години, тогава къщата им бе вече продадена. Аз се погрижих за формалностите. Защо смятате, че може да се е върнала сега? Тук тя си няма нищо, никакъв близък човек… пък и какво ще прави сама?

— Не съм убеден, че е така. Обаждала се е на тукашни телефони миналата седмица на няколко пъти. И след това никой не я е виждал.

— Е, това не е никакъв аргумент.

— Не е — признах. — Не е, но трябва да я намеря.

Той завъртя чаша в ръка и кехлибарената течност се разигра и засвятка. Бе свил устни, видимо замислен за нещо. По едно време вдигна очи и ме погледна.

— Какво можете да ми кажете за Адилейд Модайн и брат й?

— От моя гледна точка навремето нищо около тях не би навело когото и да е на мисълта, че те двамата изобщо биха могли да бъдат или станат убийци на деца. Поне така ми се струва. Баща им бе интересен човек, саможив, филантроп. Когато почина, остави голяма част от състоянието си за благотворителни цели. В специална фондация.

— Той преди убийствата ли почина?

— О, да. Може би пет-шест години по-рано. Беше оставил указания как да се използват благотворителните фондове, лихвата от средствата. Доколкото си спомням, тя годишно възлизаше на една кръгла сума, съвсем не малка. Оттогава до днес броят на институциите и хората, които получават помощи, е пораснал значително. Зная ги тези работи, защото като адвокат аз се грижа за управлението на фондацията. С помощта на малко управително тяло, разбира се.

— А дъщерята и синът? На тях беше ли оставил пари?

— О, да. Доста прилични суми, доколкото си спомням.

— Когато починаха, какво стана с тези пари, с имуществото им?

— В такива случаи — когато няма наследници — щатската администрация назначава процедури за поемане на движимото и недвижимото имущество — имоти, авоари — всичко отива в нейната хазна. Ние, разбира се, заведохме дело от името на града и в крайна сметка постигнахме компромисно решение. Земята бе продадена и парите отидоха във фондацията, а част от авоарите бяха използвани за градоустройствени цели. Ето затова имаме прилична библиотека, ново и модерно шерифство, прекрасно училище, първокласен здравен център. Нашият град не е богат, но все има нещичко и то идва от онази фондация.