Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Не се обиждам — рекох. — Но ми се струва, че трябва да изчакам шерифа. На всяка цена, длъжен съм.

Налагаше се и да науча повече за свързаните с Модайн убийства, както и подробности как са умрели тя и брат й, независимо дали това ще се хареса на Мартин или не. Ако по някакъв повод или причина Катърин Демитър се е върнала в миналото, значи и аз трябва да го направя. В противен случай няма да разбера нищо за жената, която търся.

— Нужно ми е още да поговоря с някого за убийствата. Трябват ми повече факти — рекох на глас.

Мартин замижа, уморено прокара ръка по лицето си.

— Ама вие, изглежда, не ме слушате какво ви говоря вече… — започна той и в гласа му се появи раздразнение.

— Не, вижте, вие не ме слушате. Търся жена, която може би е загазила и е дошла тук, за да търси помощ от някого. Преди да си тръгна, на всяка цена ще се уверя дали е идвала и с какво може да й се помогне. Дори това да означава да разтърся всеки кокошарник в тази забутана дупка и по този начин да прогоня японците обратно в Токио. Но ако вие ми помогнете, това би станало бързо и тихо и ще ви се махна от главата максимум за ден-два.

Той се бе ядосал, личеше му. Но и аз бях ядосан. И двамата се бяхме навели над масата, приближили глави един към друг. Клиентите в заведението ни гледаха, зарязали храната. Може би бяхме повишили глас.

Мартин се огледа, после ми каза:

— Добре тогава. Но повечето от хората, които са били тук по време на убийствата и вероятно знаят онова, което ви е нужно, са вече или покойници, или живеят другаде, или пък няма да кажат нищо, за нищо на света, дори и за пари. Сега като си мисля, струва ми се, че все пак има двамина подходящи. Единият е синът на тогавашния градски лекар. Казва се Конъл Хайъмс и има адвокатска практика в градчето. Вие ще трябва сам да си го намерите.

Другият е Уолт Тайлър. Дъщеря му е първата жертва. Живее извън градчето. С него пръв ще говоря аз и може би ще се съгласи да ви види.

Изправи се и тръгна към вратата.

— Когато свършите тази работа, тръгвате веднага и никога повече не желая да виждам физиономията ви. Ясен ли съм?

Не отговорих, просто закрачих след него. Той спря и пак се извърна да каже нещо, като преди това си наложи шапката.

— И още нещо. Говорих с онези момчета от бара, но ако си спомняте, те нямат особени причини да ви харесват. Така че, ако ще оставате, пазете си гърба. На ваше място аз бих се поколебал да си пъхам носа в работата на местните.

— Един на име Гейб особено ме впечатли, носеше тениска с емблема на Клана. Има ли още като него? — попитах.

Мартин въздъхна тежко, издуха въздуха от бузите си.

— В бедняшки град като нашия тъпаците винаги търсят кого да обвинят за бедността си.

— Имаше един друг — Уолъс го нарече Клийт; той не изглеждаше така задръстен?

Сега Мартин ме изгледа внимателно изпод ръба на полицейската шапка.

— Не, Клийт не е тъпанар. Член е на градския съвет. И твърди, че оттам могат да го изгонят само с оръжие, при това да е заредено. Онова, което е сторил с вас в бара, ще му донесе поне тридесетина гласа на изборите, ако не и повече. Дявол да го вземе, може дори да ви изпрати и благодарствено писмо — за рекламата с ваша помощ. Що се касае до Клана обаче, тук не е Джорджия или Северна Каролина, нито пък Делауеър. Не се заглеждайте много-много в това. И да не забравите да платите за кафето.

Оставих няколко долара на подноса и тръгнах след него към колата, но той бе вече потеглил. Забелязах, че си е свалил шапката. Този човек не се чувстваше удобно с шапка на главата. Върнах се във фургона, обадих се на единствения таксиметър в градчето и си поръчах още едно кафе.

Прибрах се в мотела чак след шест часа. Разгърнах телефонния указател. Намерих адреса и телефона на Конъл Хайъмс, но когато стигнах пред офиса му, вътре вече не светеше. Обадих се на Руди Фрай в мотела, даде ми домашния адрес. Бе на Бейлс Фарм Роуд, някъде наблизо там живееше и шерифът Ърл Лий Грейнджър.

Управлявах мустанга внимателно по разни тесни, криволичещи пътища, търсех скрита отбивка, както ми бе обяснил Фрай. Все още се оглеждах за онзи червен джип, който ме следеше на идване. Нищо не видях. Първия път задминах отбивката за Бейлс Фарм Роуд и се наложи да се връщам. Знакът бе прикрит от високо порасла зеленина и храсти. Сочеше към виеща се алея с коловози, доста буренясала. Тя пък водеше към къса уличка с няколко стари, но видимо добре поддържани къщи с големи дворове и доста място отзад. Къщата на Хайъмс бе предпоследната, голяма, двуетажна, бяла и дървена. Пред вратата имаше друга — с решетка и голям фенер, чиято крушка блестеше силно в мрака. Вратата бе от здраво дъбово дърво, а над нея имаше кръгло прозорче с матово стъкло. В хола светеше.