Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

„Тайлър бе един от разпитваните от шерифската служба чернокожи във връзка с изчезването на дъщеря му и две други деца. Бе освободен и срещу него не бе повдигнато обвинение.“

Фишовете от 1970 г. бяха далеч по-богати на информация. Ейми Демитър бе изчезнала вечерта на 8 февруари 1970 г., след като тръгнала да посети дома на приятели, за да занесе буркан с направен от майка й конфитюр. Тя просто никога не стигнала до въпросната къща, а бурканът бил намерен разбит върху паважа на 500 метра от собствения й дом. До краткия материал бе поместена снимката й. Подробно бе описано в какви дрехи е била облечена същата вечер. Имаше и кратка семейна биография: бащата Ърл Демитър бил счетоводител, майката Доръти — домакиня и за известно време домакин на училище, по-малката дъщеря Катърин била обичана и харесвана от всички, имала артистични заложби. Общо взето, темата присъстваше във вестника няколко седмици под заглавия от рода на: „Полицията продължава да търси изчезналото в Хейвън момиче“, „Петима разпитани във връзка с мистерията Демитър“ и накрая — „За Ейми Демитър надежда почти няма“.

Загубих си още половин час да се връщам назад и пак напред, да търся още нещо за убийствата или за евентуалното разрешаване на загадката, но всичко се оказа напразно. Всъщност намерих още малко информация: нещо като статия за смъртта на Адилейд Модайн в пожар четири месеца по-късно. За смъртта на брат й бе просто споменато мимоходом, замръчкано по неясен начин в общия текст. Обаче не бяха изложени точните обстоятелства около двата смъртни случая, бе подхвърлен само намек — и то пак в последния параграф.

„Шерифската служба на Хейвън полага извънредни усилия да търси Адилейд и Уилям Модайн, за да ги разпита във връзка с изчезването на Ейми Демитър и други деца.“

Нямаше нужда от много акъл да се досети човек, четейки между редовете, че главният заподозрян е била Адилейд или брат й, а може би и двамата. Малотиражните местни вестници понякога не отпечатват всички новини; много често има случаи, когато хората вече знаят основната новина и тогава патриотично настроени местни вестникари пишат разни дивотии и дяволии и пропускат главното, за да не разпалват любопитството на външни читатели.

Старата библиотекарка ме гледаше все по-отровно, затова привърших с четенето, преснимах интересуващите ме статии, прибрах ги в джоба и излязох на улицата.

Точно пред моята кола отвън бе паркиран автомобил — ако съдим по надписа — на хейвънското шерифство. На шофьорската врата на мустанга се бе облегнал заместник-шериф в чиста, отлично изгладена униформа. Търпеливо ме чакаше. Когато се приближих достатъчно, веднага различих внушителните мускули под блестящата риза. Очите му обаче бяха мътни, с тъп израз. Приличаше на задник. И си бе такъв. Просто як задник.

— Вашътъ кула ли и тъзи? — попита ме с типичния за жителите на Вирджиния провлачен изговор, подпъхнал палци в колана с искрящата тока и всички останали полицейски принадлежности. Носеше елегантно изработена картичка на ризата с името му: Бърнс.

— Ъхъ — отвърнах, имитирайки акцента му. Това ми е един от най-лошите навици, но какво да се прави. Лицевите мускули на ченгето заиграха, челюстта му се стегна. Като че преди това пък не бе стегната.

— Казъхъ ми, чи съ интирисувате ут стари вйестници?

— Много обичам кръстословици. Едно време ги правеха по-готини.

— Рипуртер, ъ?

Като го слушах, бе съвсем ясно, че този човек не чете много-много; не и нещо, което да няма много снимки или да не съдържа послание от Бога.

— Ни съм — отвърнах, леко ядосан вече. — Тук многу рипуртери ли имъ?

Сигурен бях, че не ме взема за журналист. Може би му изглеждах доста книжен човек, но това бе вероятно защото неволно е правел сравнение със себе си. Или просто приемаше антипатичните му люде като хора с литературни наклонности. Само библиотекарката ме бе накиснала. Най-вероятно ме бе помислила за репортер от жълтата преса, от американските папараци, човек, който гледа да спечели някой и друг долар от нечистото минало на Хейвън. Или да разрови вехти неща, да събуди старите призраци.

— Сига ви изпрувождъм ду крайъ нъ гръдъ — рече той. — Взел съм ви и чантътъ. И повичи ни искъм дъ ви виждъм.

Тръгна към полицейската кола, отвори вратата и измъкна моя сак. Ох. Започваше да ми писва от този Бърнс.

— Не съм готов да си тръгвам още — заявих твърдо. — Затова може би ще върнеш чантата ми в мотела. В моята стая. И като разопаковаш багажа, да сложиш чорапите ми отляво, бельото отдясно. Чу ли?