Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Тъпоглавия се усмихна мътно. Еволюционната крива на човешкото развитие сто на сто е била права и хоризонтална продължително време там, където се е пръкнал той.

— Знаеш ли защо му викаме Шестица, а?

— Чакай да позная — рекох. — У тях е имало петима свински задници и той е бил шестият, а?

Така и не ми обясни защо му викат Шестица. На онзи му замръзна тъпата усмивка и ръката му се стрелна през рамото на дребния към врата ми. За теглото си бе доста бърз. Но не чак толкова бърз. Десният ми крак излетя нагоре и с пета нанесе прав удар върху лявото коляно на Шестицата. Чу се приятен за мен хрущящ звук и Тъпоглавия залитна, устата му се разчекна от болка. Заклати се отново и се сви, а главата му увисна. Кракът ми отново излетя напред и докосна основата на носа му. Този път Шестицата нададе пронизителен писък и затисна разкървавения си нос с длан. С другата си ръка хвана удареното коляно и се опита да омекоти падането. Не успя, рухна и се загърчи в агония на пода. Изглежда, болката бе голяма и той запищя неистово. През пръстите му се процеди тъмна кръв и той се опита да стане, десният му крак напразно задращи за опора по земята.

Приятелите му се втурнаха на помощ. Блъснах Плъхомутрестия назад със саблен удар в гърлото и се опитах да обхвана нападателите с поглед, но в същия миг разкъсваща болка ме жегна в крака. Погледнах надолу — Шестицата се бе вкопчил в пищяла ми с все сила, пръстите му потънали дълбоко в месото. Опитваше се да се изправи. Отвлече ми вниманието само за секунда, но това, изглежда, бе достатъчно за партньора му от билярдната игра. Отдясно нещо изсвистя и аз инстинктивно вдигнах ръка. Тъкмо навреме да поема удара на билярдния стик в триглавия мускул. Онзи оголи зъби и замахна отново, аз залитнах назад, загубил равновесие от удара и усилията на Шестицата да стане. При това се завъртях и политнах, като се освободих от ръката на Тъпоглавия, но стикът ми нанесе болезнено зашеметяващ удар по слепоочието.

Спънах се в тялото на Шестицата и паднах почти върху масата за билярд. Трескаво потърсих някаква опора и с едната ръка напипах топка. Онзи със стика налетя отново, но аз му влязох отдолу и нанесох къс десен със сгънат лакът и с топката. Право в устата му, почувствах, че зъбите му поддадоха. Стикът падна на земята и той след него, но в същото време върху ми се стовариха едновременно множество други юмруци. Няколко чифта ръце ме издърпаха върху масата и затиснаха ръцете ми. Бяха доста хора.

Заваляха удари — в устата, носа, очите. Някой се покачи на масата и клекна върху ми. Зърнах лицето му — бе почти на петдесет години, но подбираше ударите си внимателно, безжалостно. Сухожилията на сухите му, но здрави ръце изпъкваха като жици. По лицето му нямаше емоции, бе спокойно като на лекар при операция, липсваха зверските изяви — оголени зъби, капещи слюнки и сподавен рев. Работеше върху ми със спокойствието и методичността на човек, който знае как да причинява болка и се е заел да нанесе колкото се може повече от нея.

Почти бях загубил съзнание, когато чух викове и отваряне на врата. Ударите се разредиха, след малко спряха. Мъжете около масата отстъпиха. Изправих се с мъка на лакти и се претърколих по корем, за да сляза от нея. Залитнах към бара, там бе барманът с бейзболна бухалка в ръка. Не знаех дали се е канил да ни разтървава или да се присъедини към общия побой.

Седнах с мъка на столчето и извърнах глава. До вратата стоеше дребен, леко пълен заместник-шериф и държеше ръка на револвера. Това бе Уолъс, оня недружелюбен полицай от шерифството, който ужасно обича чипс. Сега изглеждаше донякъде уплашен, но и ядосан. Бе от онзи тип хора, които стават ченгета само за да имат някакво предимство пред другите. Под другите разбирайте онези, с които са ходили заедно на училище, а те са им се подигравали, подритвали, джобили, за да им вземат стотинките за закуска и от време на време са ги и побийвали. За съжаление този тип полицаи откриват, макар и късно в живота, че същите хора пак им се надсмиват, а униформата им съвсем не всява нужния респект. Все пак в този случай Уолъс имаше оръжие, а хората наоколо, изглежда, усещаха, че той е достатъчно изплашен, та може и да го използва срещу тях.

— Какво става тук, Кпийт?

Тишина и мълчание. Пръв се обади Плъхомутрестия, макар и с известно усилие, защото все още се държеше за гърлото и с мъка поемаше въздух.

— Просто момчетата малко поотпуснаха душите. Буйни хора, знаеш, Уолъс. Няма проблем. Закон не е нарушаван.