Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Минавате оттук, а? — попита, макар в гласа му да нямаше любопитство. Всъщност репликата прозвуча повече като съвет, отколкото като въпрос.

— Тц — отвърнах.

Той бавно преглътна отговора и изчака дали ще кажа нещо повече. Не казах. Той пръв се предаде.

— Е, какво правите тук тогава? — погледна над рамото ми и изведнъж усетих, че звукът на топките по масата бе заглъхнал. Усмихна ми се. Типична лайнарска усмивка.

— Може би мога… — спря и усмивката стана още по-широка, още по-лайнарска, а тонът му — подигравателно учтив и раболепен. — Може би мога да ви помогна с нещо, съъъър?

— Познаваш ли лице с име Демитър?

Гадната усмивка изчезна, настъпи тишина.

— Не — рече след малко.

— Значи не можете да ми помогнете, съъър — отвърнах. Изправих се, готов за тръгване, оставих две еднодоларови банкноти на тезгяха. — За гостоприемството — подхвърлих. — И да си купите нов надпис за отвън.

Обърнах се и за малко не се блъснах в дребен мъж с лице на плъх и изтъркано дънково яке. Почти се бе допрял до мен. Носът му бе осеян с белези от пъпки, запушени пори, зъбите му стърчаха напред, жълти, закривени като моржови бивни. На черната му бейзболна шапка имаше крив надпис „Бойз’н дъ худ“ [36] Негърска рап и соул група. — Бел. прев. , но емблемата под него не би харесала на който и да е негър. Вместо ухилените черни лица на вокалистите, там се зъбеха мутрите на бели хора с бели качулки. Ку-клукс-клан.

Под разкопчаното яке носеше тениска, на която бе написана само една дума: Пъласки. Пъласки, хм — родното място на Клана. Място, където освен това всяка година се събират всякакви арийски и тем подобни расистки организации и малоумници. Бас държа по всяко време, че Великият дракон на Клана, дъртата гадна изтривалка за задници на име Том Роб, не би се разтреперил от умиление и кеф при вида на този плъхомутрест малчо със сипаничавото, полуинтелигентно лице. Защото през последните години Роб се опитваше да внуши на общественото мнение, че Кланът се интелектуализира; стараеше се да се хареса на образованите американци — адвокати, учители. Но както се досещате, повечето адвокати биха побягнали при вида на Плъхомутрестия, камо ли да го вземат за клиент, още повече за съпартиец и другар по оръжие.

При все това в новия Клан може би имаше място и за отрепки като Плъхомутрестия. Всяка организация има нужда от хора за черната и мръсната работа, а на този жалък тип терминът „пушечно месо“ му прилягаше като кална локва на свиня. Когато удари часът клановците да щурмуват Капитолия и да обявят „заграбената от евреите“ американска държава за своя собствена, Плъхомутрестия ще бъде в предните редици на щурмоваците, готов да даде пръв живота си за каузата.

Току зад него се извисяваше брадатият играч от билярдната маса. Очичките му бяха малки, присвити, зли. Лишени от интелигентност. Имаше огромни ръчища, но не и култивирани мускули. Шкембето му изпъкваше като малка планина под тясната тениска. На въпросната планина се мъдреше надпис с големи букви: „Изтепай ги всички — Бог да му мисли!“ Това приличаше на девиза на американската морска пехота, но бас държа, че едрият тъпоглавец не бе служил там. Физиономията му носеше всички белези на забавено умствено развитие. Е, не чак в онази фаза, когато близките те хранят в устата и ежедневно те почистват от собствените ти мръсотии.

— Как я караш? — рече Плъхомутрестия.

Сега вече всички гледаха към нас, затаили дъх. Бяха замръзнали в очакване да видят какво ще стане. Един на съседната маса вече ръгаше с лакът съседа си в ребрата и сочеше с глава към мен. Очевидно Плъхомутрестия и Тъпоглавия бяха местната двойна атракция.

— Много гот. Досега.

Той кимна, сякаш бях казал нещо извънредно задълбочено по съдържание, с което той бе искрено съпричастен.

— Знаеш ли — рекох му. — Веднъж надникнах в градината на Том Роб.

Което бе самата истина.

— Най-добре за всички ще бъде, ако си дигнеш чукалата и си заминеш по живо по здраво… и така докато те няма — рече Плъхомутрестия след известно мълчание. Все пак му бе нужно време да загрее кой е Том Роб. — Защо не се чупиш, а?

— Мерси за съвета — казах и тръгнах да го заобикалям, но приятелчето му извади лапа като лопата и ме подпря в гърдите. За това усилие му бе нужно само леко да си напрегне китката.

— Не беше съвет — пак се обади Плъхомутрестия и посочи назад с палеца към Тъпоглавия. — Този тук е номер Шести. Вече няма начин да се чупиш, шибаняк. Край на лабавото. Шестицата сега ще те изработи, мамка му.