Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Eadem mutata resurgo

Макар и променен, ще Възкръсна, повярвайте…

Същия следобед подгоних колата по магистралата за Вирджиния. Пътуването се оказа дълго, но се успокоявах с мисълта, че на всяка цена трябва да продухам двигателя след ремонта. Нека да поработи повечко, нали му бях дал почивка. Карах и се опитват да анализирам и систематизирам случилото се през последните два дена, но мислите ми все се връщаха към един и същи образ: останките от лицето на дъщеря ми в буркан с формалдехид.

Усетих, че ме следят след около час. По петите ми вървеше чревен нисан, джип, самостоятелно предаване на всяка от четирите гуми, с двамина отпред. Държаха се на около три-четири автомобила разстояние, но ускорях ли, те се затуткаха, после направиха същото. Номерата им бяха зацапани с кал. Наивна маскировка. На волана бе жена с тъмни очила, русокоса, косата вързана отзад. До нея седеше тъмнокос мъж. И двамата бяха около тридесетте. Не ги познавах.

ФБР? Почти изключено, но ако бе така, значи бяха от най-големите леваци на бюрото. Дали не бяха от наемните убийци на Сони? Възможно — напълно типично бе за него да наема най-евтините изпълнители. Само слаб в главата човек би избрал автомобил с четворно предаване за преследване. Центърът на тежестта на този тип коли бе високо, те лесно занасят, нестабилни са за подобна задача. Пък може би си въобразявах, но не. Следяха ме, при това го правеха съвсем дилетантски.

Във всеки случай не прибягнаха до действия и ги загубих някъде по второстепенните пътища между Уорънтън и Кълпипър, когато се отделих за Блу Ридж. Не ми пукаше особено. Ако пак се появят, незабавно ще ги разпозная — изпъкваха като петно кръв на бял фон, сняг например.

Късната слънчева светлина огряваше дърветата. По клоните блестяха гъсенични пашкули. Знаех, че под обвивките вече помръдват и се гърчат белите тела на ларвите, досущ болни от синдрома на Турет. Което не им пречи да унищожават свежозелените листа и да ги превръщат в кафяви развалини. А времето бе прекрасно и в имената на градовете около Шенандоа имаше много поезия: Улфтаун, Куинкю, Лидия, Роузленд, Суит Брайър, Лъвингстън, Брайтуд. И символика. Е, към този списък трябва да прибавим и Хейвън, но само ако решите да не разваляте общия ефект, като вземете та го посетите. А на мен точно това ми бе задачата.

Във всеки случай, когато влизах, в градчето вече валеше силно. То е скътано в долината югоизточно от Блу Ридж, почти на върха на триъгълника, който Блу Ридж образува с Вашингтон и Ричмънд. Минах покрай надпис „Добре дошли в нашата долина!“, но в самия Хейвън нямаше нищо гостоприемно. Просто малко селище, върху което сякаш за вечни времена се бе наслоила пелена прах. Дори и силният дъжд не можеше да я отмие. Пред къщите ръждясваха камиони и пикапи, имаше един-единствен магазин, нещо като снекбар за закуски, малък супермаркет, долепен до гараж, и само слабите неонови светлини на барче с надпис „Уелкъм ин“ подканваха самотния посетител да се отбие. Всъщност срещу барчето светеха прозорците и на нещо като малко ресторантче. Приличаше на сборен пункт за местните ветерани от войните — колкото да се съберат по официалните празници, да пийнат по едно и да си извикат автобус, че да идат да се забавляват другаде.

Отседнах в мотелче, наречено „Хейвън Вю“. Бе разположено на края на града. Бях единственият посетител. Вътре миришеше на прясно боядисано. Изглежда, навремето е било доста голяма къща, по-късно превърната във функционален, но безличен, анонимен триетажен хан.

— Пребоядисваме втория етаж — рече ми администраторът, който се представи с името Руди Фрай. — Налага се да ви настаня най-горе — на третия. Всъщност ние не би трябвало да приемаме гости сега… но, както виждате… — той се усмихна, за да подчертае голямата услуга, която ми прави.

Руди Фрай бе дребен, нашишкавял мъж, някъде около четиридесетте. На ризата под мишниците му жълтееха големи петна от пот, леко намирисваше на камфоров спирт.

Огледах се. „Хейвън Вю“ не ми приличаше на място, което привлича посетители през който и да е сезон на годината.

— Зная какво си мислите — обади се администраторът и се ухили, а усмивката му разкри ослепителни, но изкуствени зъби.

— Мислите си: кой ли идиот би инвестирал добри пари да поддържа мотел в провинциална дупка като Хейвън, нали така? — изтърси той и ми намигна. Облегна се на тезгяха и ми зашепна съучастнически: — Само че Хейвън скоро няма да бъде вече стотната дупка на кавала, не, сър. Тук пристигат японски бизнесмени и като дойдат, това място ще се превърне в златна мина, да. Къде ще отседне японецът, ако не тук, питам аз?