Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Като разбрал, че Птицата бил черен, баща ми не бил много склонен да кръщава първородния си син на него, но вече нямало време да измислят друго име. И така…

— А как са наречени другите деца?

Свих рамене.

— След мен майка вече не могла да ражда повече. Така че старият не е имал нужда да търси други имена.

— Може би майка ви и не е искала да ражда други деца — пошегува се Улф. — Смятала е, че не може да роди по-добър син.

— Глупости. Само проблеми съм й създавал като дете. Баща ми беше постоянно бесен. Колко бой съм изял.

Видях в очите й, че се кани да ме пита нещо за баща ми, но, изглежда, изражението ми я спря. Улф присви устни, побутна празната чиния настрана и се облегна на стола.

— Сега бихте ли ме осведомили какво точно се е случило?

Разказах й всичко най-подробно за предната вечер. Нищо не пропуснах. Думите на Пътника се бяха запечатали неизтриваемо в паметта ми.

— Защо го наричате така?

— Приятел ме заведе при една жена, която каза, че получавала… хм, послания от мъртво момиче. Оказа се, че момичето е умряло по същия начин — както Сюзън и Дженифър. Тя нарече убиеца така.

— То намерено ли е?

— Никой не го е търсил. Посланията, които един медиум получава, едва ли са достатъчна причина или доказателство за нещо, та да предизвикат полицейско разследване.

— Е, да допуснем, че то съществува. Откъде знаете, че става дума за същия човек?

— Просто вярвам в това. Да.

Улф понечи да попита още нещо, но след малко се отказа.

— Моля ви, хайде пак ми повторете всичко казано от този глас по телефона, от този Пътник, както го наричате. Само че бавно, по-бавно този път.

Започнах да повтарям думите, но след малко тя ме спря.

— Тук имаме цитат от Джойс [33] Джеймс Джойс (1882-1941), ирландски писател, поет, един от най-големите на XX в. Най-силният и богат на идеи негов роман е „Одисей“. — Бел. прев. — „целувка уста в уста“. То е част от описанието на „бледния вампир“ в „Одисей“. Имаме си работа с образован, интелигентен човек. Този откъс за „нашия вид“ ми звучи библейски, но не съм сигурна. Ще трябва да проверя. Я пак повторете, моля.

Повторих, а тя бързо записваше в малко, подвързано с метална спирала тефтерче.

— Имам приятел, който преподава теология и библия. Може би той ще се досети точно откъде е този цитат.

Затвори тефтерчето.

— Знаете, че не бива да се намесвам в този случай, нали?

Отвърнах, че не съм знаел и откъде да зная.

— След онзи разговор при Коул някой се обадил на началството. То не останало много доволно от факта, че някоя си измества по този начин роднината му.

— Лично аз имам нужда от помощ. Трябва да зная всичко, което е възможно да науча по тези въпроси — рекох упорито и внезапно ми се зави свят. Преглътнах, гърлото ме болеше.

— Не съм сигурна, че подобен подход е добър. Може би е най-добре да оставите това на полицията. Усещам, че не желаете да чуете именно такива слова, но след всичко, което се е случило, вие поемате огромен риск. Можете да се нараните сериозно. Разбирате ли какво ви казвам? Психически.

Бавно кимнах. Разбира се, че беше права. Нещо в мен непрестанно ми повеляваше да престана, отново да се завърна към простия живот, към обичайното ежедневие. Исках да се разтоваря от всичко онова, което чувствах, да се обърна отново към нормалното си съществуване. Желаех да се преустроя, но се чувствах като замразен, парализиран. Сега, след завръщането на Пътника, шансовете за възстановяване на нормалния ми живот изглеждаха почти нулеви. Освен това изпитвах и пълно безсилие.

Мисля, че Рейчъл Улф беше наясно за всичко. Може би и затова нещо ме бе привлякло именно към нея. Вероятно надеждата, че тя ще ме разбере.

— Добре ли сте? — попита Улф и протегна ръка, докосна моята. Едва не изплаках. Но кимнах.

— Положението ви е ужасно трудно. Щом е решил да ви се обади, значи иска да ви замеси в каквото и да планира, а това е връзка, която той ще използва за своите цели. От полицейска гледна точка може би не бива да се отклонявате от разследването си, особено ако се обади повторно, но от гледна точка на собственото ви здраве, въобще психическо състояние… — неизказаните й думи увиснаха във въздуха. — Не е зле да помислите дори за професионална помощ. Съжалявам, че говоря така откровено, но някой трябва да ви го каже.

— Напълно разбирам и съм ви благодарен за съвета — отвърнах. Странна ситуация: тя ме привлича… след толкова дълго време, а аз стоя като глупак и слушам съветите й да отида на психиатър. Но в последните и думи не звучеше никакво обещание за по-специална връзка, освен нормалната пациент-лекар, при това изразена в часове за консултация, които се заплащат.