Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Досещах се, че при умъртвяването на Фрайдей не може да не се е вдигнал шум, но пет пари не давах за това. Тръгнах към изхода и задминах възрастен чернокож при писоарите, но той отлично знаеше какво е здравословно за него и затова ниско бе навел глава. Дори не се опита да ме погледне. При мивките имаше още хора, но те само хвърлиха по един бегъл поглед в огледалата и като добри граждани продължиха да си гледат работата. Във всеки случай веднага усетих, че старецът го няма в стъклената кабинка. Точно на прага зърнах две ченгета да тичат към тоалетната по стълбите от горния етаж. Върнах се и успях да се измъкна на улицата през изхода към рейсовете.

Може би Джони Фрайдей наистина заслужаваше да умре. Естествено никой не оплака смъртта му, а полицията едва ли направи нещо повече от повърхностен опит да намери убиеца. Слухове, най-различни по характер, все пак плъзнаха и си мисля, че Уолтър ги е чувал.

Аз обаче живея със смъртта на Джони Фрайдей, както живея и със смъртта на Сюзън и Дженифър. И да бе заслужил участта си, и да бе наложително да получи точно онова, което му се е падало, пак не бе мое право да играя ролята на негов съдия и екзекутор.

„Справедливост ще получим на онзи свят“, бе написал някога някой си. „Но на този свят се подчиняваме на закона.“ А в последните минути на Джони Фрайдей законът не бе присъствал, бе се развихрило само някакво злокобно правосъдие, което аз нямах никакво основание да прилагам.

Не смятах, че съпругата и дъщеря ми са първите жертви на Пътника, ако той бе това, за което се бе представил. Все още вярвах, че нейде из луизианските блата гние трупът на друга жертва. В разкриването на самоличността й лежи ключът към неизвестното, към онзи, който не смяташе себе си за човек. Тя бе просто още една брънка от страшна и грозна традиция в човешката история; от безкрайна кавалкада жертви, водеща началото си още от древни времена, от ерата на Христа и преди него, от зората на Началото, когато хората принасяли себеподобните си в жертва на богове, които не познавали милостта; богове, създадени във въображението на самите хора, за да бъдат имитирани в действията им.

Момичето в Луизиана бе още една бройка от кървава поредица загубени души — модерен вариант на намерената в плитък гроб в торфено мочурище в Дания през 50-те години незнайна жена, заведена преди две хилядолетия на онова място, гола и със завързани очи, за да бъде удавена в 40 сантиметра вода. В човешката история вероятно можем да проследим много пътища, водещи от онази смърт до тази на други и други. От ръцете на човешки същества, вярващи, че като отнемат живота на себеподобни, ще утолят жаждата на вселилите се в тях демони. Като Пътника, веднъж усетил вкуса на пролятата кръв и на разкъсаната плът, е ламтял за още и още, докато е взел и моите близки.

Човеците вече не вярват, че Злото съществува. Днес ние смятаме, че има само злини, тоест престъпни деяния, които мозъкът обяснява с помощта на науката. Мнозина са на мнение, че Зло няма и да вярваш в него значи да станеш жертва на суеверия. Все едно да проверяваш под леглото вечер преди лягане и да се страхуваш от мрака. Но има множество неща и същества, за които леки обяснения няма; те вършат злини, защото последните са в природата им, защото те самите са творения на Злото.

Хора като Джони Фрайдей и други нему подобни дебнат онези, които живеят на периферията на човешкото общество, онези, които са загубили пътя си в буквалния и преносния смисъл. Не е трудно да се загубиш в мрака на съвременния живот и да стигнеш до неговата граница, онази едва доловима линия в тъмното; веднъж загубени и сами, лесно ще станете жертва на онези неща, които причакват самотника в мрака. Дедите ни съвсем не са грешили в суеверията си: има достатъчно основателни причини да се боим от Мрака.

И както можем да направим връзка между едно мочурище в Дания и блато в Луизиана, така и аз повярвах, че Злото съпътства живота на човешката раса. То има своите традиции, които лежат скрити под човешкото ежедневие като същински клоаки под нашите градове. То не може да бъде разрушено лесно; вие унищожавате една от съставните му части, но другите продължават съществуванието си просто защото са част от една голяма, черна Сила.

Може би именно някоя от тези мисли ме подтикна да тръгна да търся истината за Катърин Демитър. Защото като се взирам в миналото й, ми се струва, че Злото е успяло да докосне и нейния живот, да го засегне и промени необратимо. И си мисля още: ако не мога да се преборя със Злото под формата на Пътника, длъжен съм да го потърся и предизвикам в другите му форми и измерения. Вярвам в това, което ви казвам. Вярвам в съществуването на Злото, защото аз съм го докосвал и то — мен.