Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Всъщност може би бях тръгнал да търся мир за душата си. Евентуално да посетя и завещаната от дядо ми къща в Скарбъро, но така и не стигнах до нея.

По онова време вече ме бяха хванали лудите. Момичето ме намерило да повръщам и да ридая в дворчето на затворен склад на магазин за електроника. Предложило ми да ме прибере за нощта при себе си и аз само съм кимнал.

Там ме заварили другарите й — огромни мъжаги с кални ботуши и дебели ризи, вонящи на пот и борови иглички. Събудих се в каросерията на техния камион, където ме бяха завлекли, след като ме измъкнали от леглото. Не помнех какво съм правил в него. Надявах се искрено да ме убият, или поне така си мислех. Те почти ме и претрепаха.

Напуснах тяхната комуна, скътана в гористите места около езерото Себаго, след шест седмици. Бях отслабнал поне с 6-7 килограма, коремните ми мускули бяха изпъкнали като грапавини по крокодилски гръб. Работих в зеленчуковата градина на хората от комуната като роб и присъствах на групови сбирки, където подобни на мен нещастници се опитваха някак си да изкупят греховете си или по-скоро да прогонят вселилите се в тях демони. Все още много ми се пиеше, но потисках желанието с усилия на волята, както ме бяха учили.

Въпреки всичко все още си бях болен. Бях обзет от маниакалната идея, че трябва да отмъщавам на околните. Чувствах се като в капан, като в дупка без изход; разследването бе довело до задънена улица. Колегите не можеха да направят нищо, освен да чакат да се появи подобно убийство, та да успеят да установят някакъв почерк, повтарящи се особености, насоки.

Някой ми бе отнел жената и дъщерята и бе останал ненаказан. В мен се надигаше гняв и болка и чувство за вина, те прерастваха в алена вълна, в бушуваща стихия на мъст, готова да ме разкъса. Тази вътрешна буря трябваше да избие нанякъде, тя пулсираше в главата ми и гризеше стомаха ми като ехиден демон. Всичко това ме отведе в града, където измъчвах и убих сводника Джони Фрайдей в тоалетната на една автобусна спирка. Намерих го там да изчаква поредната жертва — най-вече безпризорни деца, новодошли в Ню Йорк.

Днес си мисля, че отдавна съм се подготвял да го убия, но съм криел това си подсъзнателно намерение в някое затънтено кътче на мозъка. Постепенно съм набирал и обосновавал подходящи мотивировки и извинения, самоцелни оправдания от сорта на онези, които търсех при всяко поредно налято питие в чашата пред мен, при всеки звук на отворена бирена капачка. Парализиран от собствената си, а и тази на другите, неспособност да намерим убиеца на Сюзън и Дженифър, търсех повод да се освободя от психическите си окови, да протегна ръка, да размахам юмруци, да убия някого. И ето, шансът не закъсня. Джони Фрайдей е бил мъртъв още в мига, когато съм препасал кобура с пистолета, нахлузил ръкавици и потеглил към рейсовата спирка.

Фрайдей бе висок, слаб чернокож. Приличаше на свещеник в типичните за професията двуредни черни костюми с три копчета и бели ризи без яки, закопчани на врата. Той се навърташе по спирките на пристигащи в града далекомаршрутни автобуси, раздаваше на бъдещите си жертви малкоформатни библии, предлагаше им топла супа от манерката си и когато съдържащият се в нея барбитурат започваше да действа, ги повеждаше към паркирания си недалеч от спирката, на някое закътано място, пикап. Тези жертви обичайно изчезваха безследно, но само за определено време. Все едно никога не са пристигали в Ню Йорк. По-късно се появяваха по градските улици, след някой друг месец, вече завършени наркомани, проституиращи срещу мизерната доза дрога, която Джони им даваше, и то срещу заплащане. Независимо че правеха всичко, което той искаше, и непрекъснато го обогатяваха.

„Операцията“ му действаше безотказно, Джони Фрайдей бе хитър като лисица, прибираше огромни печалби, но дори в този известен с безчовечността си бизнес той бе дамгосан като проклет за вечни времена, лишен от изкупление звяр. Снабдяваше най-гадните педофили с деца, водеше ги на предварително уговорени места, в „обезопасени“ къщи и скривалища, където ги изнасилваха и използваха за всякакви хомосексуални извращения. После Джони си ги прибираше. Ако клиентите му бяха достатъчно богати и перверзни, Фрайдей им даваше достъп до специализираното си заведение, наречено „Мазето“. Бе го уредил в изоставен склад в стария шивашки район. Там срещу заплащане от 10 000 долара клиентът си подбираше обект от контингента на Джони — било момче, било момиче, по-малко, по-голямо. Можеше да прави с него каквото си поиска — да го мъчи, да го изнасилва, дори да го убие срещу допълнителна сума; Фрайдей отговаряше за отстраняването на трупа. В онези среди Джони бе известен с точността и дискретността си.