Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Бе първата ни утрин в курорта; бях се измъкнал от леглото с мъка. Излязох и се отбих в „Лингос“, за да пия кафе и да купя вестник: в устата ми нагарчаше, краката не ме държаха от преливането предната вечер. Тя стоеше пред щанда за деликатеси, беше си поръчала нещо и чакаше да й го опаковат. Косата й бе завързана в конска опашка, носеше жълта лятна рокля, очите и бяха сини, тъмносини и беше красива, много красива.

Аз, точно обратното, едва ли имах приличен външен вид, но тя ми се усмихна, когато застанах до нея на опашката, все още лъхащ на алкохол. Всъщност вероятно тогава спирт се е излъчвал от всяка моя пора, както обичайно сутрин вонят пияниците. А тя си взе поръчаното и си тръгна, като остави след себе си едва доловим лъх от някакъв вълшебен парфюм.

Зърнах я за втори път същия ден: излизаше от басейна и отиваше към съблекалните, а аз се опитвах да избивам алкохола от системата си, потейки се на машината за гребане. Струваше ми се през следващите няколко дни, че я виждам едва ли не навсякъде: в книжарниците, загледана в кориците на лъскави съдебни криминалета; при пералните автомати; на сергиите, където продаваха горещи, дъхави понички; с една приятелка, взрени в прозореца на ирландската кръчма. Е, накрая се сблъскахме на дъсчената пътека една вечер — тя вървеше с глава, обърната към океана; пред нас вълните галеха брега, отзад шумяха развлекателните атракции.

Беше сама, изглеждаше впечатлена от очарованието на побелелия прибой, озарен от лунната светлина. На плажа имаше много малко хора. Бе удивително пусто; дори и на барчетата почти нямаше клиенти.

Погледна ме, когато се изравнихме, усмихна се, попита:

— Днес по-добре ли се чувствате?

— Сигурно. Тогава ме видяхте просто в лош момент.

— Този лош момент миришеше — рече тя и набръчка нос.

— Ужасно съжалявам — рекох съвсем спонтанно. — Ако знаех, че ще ви срещна, бих се облякъл прилично.

Издекламирах всичко това и въобще не се шегувах.

— Е, случва се. И аз съм имала лоши моменти.

И така започна всичко. Тя живееше в Ню Джърси тогава. Ежедневно пътуваше за Манхатън, където работеше в едно издателство, а на всеки две седмици, през уикенда, посещаваше родителите си в Масачузетс. Оженихме се след една година, а Дженифър се роди след още дванадесетина месеца. Живяхме прекрасно почти три години, преди нещата да започнат да се влошават. Мисля си, че вината бе предимно моя. Помня разказите на родителите си: когато сключили брак, и двамата знаели, че полицейската професия се отразява зле на семейния живот. Баща ми — от собствен опит, най-вече от ежедневните си наблюдения на улицата, на семействата на по-възрастните си колеги и приятели; майка ми — от нейното си семейство. Баща й бил заместник-шериф в Мейн и успял да напусне полицейската работа преди да стане прекалено късно. Сюзън нямаше откъде да има подобен опит.

Тя бе най-малкото от четири деца; родителите й бяха живи и много я обичаха — бе глезеното изтърсаче. След смъртта й и двамата вече не ми проговориха. Дори и на самото погребение не пророниха и една дума. И така останах сам, когато Сюзън и Дженифър си отидоха от този свят, откъснат от нормалния живот, понесен от някакви тъмни, мъртви води нейде в нищото.

Двойното убийство на Сюзън и Дженифър вдигна доста шум, макар че всичко скоро затихна, както става с повечето свързани с престъпления новини. Най-зловещите подробности около него не бяха съобщени официално: като одирането на кожата им, изрязването на лицата, изваждането на очите. Но това не попречи на любопитните гадини и всякакви други човешки изроди да се навъртат около нашата къща, да влизат в двора и да се снимат там с фотоапарати и камери. Известно време всеки ден пристигаха десетки туристи, привлечени от „атракцията“. Местен патрул дори залови двойка, опитала се да се промъкне през задната врата, за да се снима на столовете, на които бяха умрели жена ми и дъщеря ми. В дните след смъртта им телефонът звънеше по цял ден: обаждаха се жени, които твърдяха, че са свързани с брак с убиеца или че са го срещали в някой свой предишен живот; имаше дори един-два случая, когато гласовете по телефона изразяваха радост по повод убийствата. Нямаше начин да не се махна от тази къща. Напуснах я и възложих на адвоката си да я продаде.

Един ден, когато се връщах в Манхатън, попаднах на онази малка общност близо до Портланд, Мейн. По не особено ясни улики преследвах предполагаем убиец на деца на име Байрън Ейбъл. Но когато пристигнах на мястото, се оказа, че го убили след свада в паркинга на един бар, където се спречкал с местните гангстерчета.