Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Отначало заговорих в скоропоговорка, сетне започнах леко да заеквам, да обърквам думите, да преплитам език като пиян. Страхувах се да спра да говоря. Какво ли щеше да се случи, ако занемеех?

— Какво ти каза?

— Мисля, че е готов да започне отново…

Уолтър тежко се отпусна на съседния стол. Прокара ръка по умореното си лице, през косата. Хвана хартията с облечената си в медицинска ръкавица ръка и внимателно я нахлузи върху буркана. Кротко, грижливо, сякаш поставяше було.

— Знаеш какво ни е нужно — рече тихо. — Трябва да ни кажеш всичко — дума по дума, както е говорел той. Всичко, ама всичко — от всяка реплика може да изскочи улика, следа, идея. Ще разпитаме подробно и детето.

Гледах очите ми да са в Коул или на пода… навсякъде, само не в онзи буркан на масата. В останките на онова, което бях загубил.

— Уолтър, то мисли, че е срещнало демон.

Коул отново погледна формата под хартията.

— Може би наистина е така.

Когато тръгвахме за участъка, пред сградата бе пълно с полицаи. Обикаляха съседните къщи, търсеха свидетели, разпитваха комшиите, минувачите, всеки, който, случайно или не, би могъл да забележи нещо, свързано с Пътника. Взеха момчето с нас. Родителите му пристигнаха почти веднага. Лицата им бяха стреснати, уплашени — като на всички бедни, почтени люде в този град, когато научат, че детето им е в полицията.

Мислех. Изглежда, че същия ден Пътника ме е следвал навсякъде из града, наблюдавал е къде ходя, какво правя, за да може да осъществи плана си. Напрягах си паметта, за да си възстановя движенията, опитвах се да си припомня видените лица, непознати, всеки, който евентуално се е загледал за по-дълго в мен. Нищо не излизаше. Нищо.

В участъка седнахме с Уолтър и отново повторихме и преповторихме всичко случило се, разговора, отново и отново, опитвайки се да анализираме важните моменти, онова, което би могло да послужи на полицията, да отделим от маловажните подробности нещо, което може да се окаже съществено или да посочи поне една от характеристиките на убиеца.

— Казваш, че гласовете се променяли? — пак попита той.

— Постоянно. По едно време дори ми прозвуча като самата Дженифър.

— Това може би е важен момент. Гласово синтезиране от този тип изисква специални компютри. Дявол да го вземе, той вероятно просто компютърно е насочил разговора през онзи уличен телефон. Детето твърди, че бурканът му е бил даден в четири часа следобед. Наредено му било да го донесе точно в четири и тридесет и пет минути. То е стояло на улицата и е брояло секундите. Има най-обикновен цифров часовник. Значи онзи тип е имал време да се прибере в базата си и да проведе разговора, като го прокара откъдето си иска. Не разбирам много-много от тези компютърни дяволии. Във всеки случай сигурно трябва да има достъп до телефонна централа. Ще възложа на специалисти да проучат тези възможности.

Чисто техническата страна на гласовото синтезиране обаче бе едно нещо, а причините за него и промените в гласа — съвсем друго. Може би Пътника е целял да остави минимално количество следи: всеки глас може да бъде анализиран и разпознат по електронен път. Да бъде записан, сравняван и дори използван в съда по някакъв повод с нужните аргументи.

— Ти какво мислиш за приказките на детето? За типа със скалпел и без лице? — сети се по едно време Коул.

— Може би някаква маска — за да избегне евентуално разпознаване. От друга страна, може да е белязан, да има обезобразено лице. Третата възможност е, че е такъв, за какъвто се представя.

— Какво? Демон ли?

Замълчах. Не зная какво точно е демон. Възможно ли е безчовечността на даден индивид да го пренесе в „отвъдното“ по някакъв начин, да загуби човешкото, да пресече онази недоловима граница… Или пък има някои неща, които отхвърлят конвенциалната ни представа за човешкото, или за онова, което ни кара да присъстваме на този свят?

Върнах се у дома чак вечерта. Госпожа Д’Амато състрадателно ми донесе вечеря студено месо и италиански хляб, поседя при мен за малко. Добрата жена се притесняваше за съседа си — след онова, което му се бе случило същия следобед.

Когато си тръгна, веднага влязох под душа. Останах там дълго време, парех се с колкото се може по-вряла вода, миех си ръцете отново и отново. После продължително не можах да заспя, направо лошо ми ставаше от страх и гняв. Взирах се в клетъчния телефон на бюрото. Така ми бяха опънати нервите, че просто ги чувах да бръмчат…