Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Усещах, че нещо се крие зад явното й безпокойство, нещо много по-дълбоко от просто загриженост за работодателката й. Е, за човек с възвишени морални качества колкото на акула, Стивън Бартън видимо бе привлякъл повече от полагащите му се почитателки.

— Налага се да замина за Вирджиния — рекох. — Пътуването може би ще изисква повече средства от получения от мен аванс. Исках да се обадя на госпожа Бартън, преди да тръгна.

— Пътуването свързано ли е с убийството?

— Не зная — тези въпроси и отговори се превръщаха в нещо като познат припев. — Възможно е да има връзка между изчезването на Катърин Демитър и смъртта на г-н Бартън, но едва ли ще я разберем, освен ако полицията не попадне на някаква следа или момичето само се появи.

— Вижте, аз не мога да санкционирам този вид разноски в дадения момент — започна госпожица Кристи. — Ще трябва да почакате, докато…

Прекъснах я. Честно казано, вече започваше да ми писва от Кристи. Бях навикнал на хора, които не ме харесват, но повечето от тях обичайно са достатъчно почтени още в началото да се опитат да разберат що за човек съм, поне и малко.

— Аз не съм искал вие да санкционирате разходите ми, пък и след вчерашната ми среща с госпожа Бартън останах с впечатлението, че нямате нищо общо с подобна дейност. Дойдох, движен от най-обикновени човешки чувства и вежливост, да поднеса съболезнования и да докладвам докъде съм стигнал.

— Е, докъде сте стигнали господин Паркър? — изсъска тя. Изправи се, кокалчетата на ръцете й побеляха — така здраво бе стиснала плота на бюрото. В очите й се раздвижи нещо опасно, зло и отровно, надигна глава и оголи дълги, тънки зъби, същински игли.

— Мисля, че момичето си е заминало. Мисля, че се е върнало в родния си град или е отишло на някое друго място, където е живяло. Но не зная защо го е направило. Ако тя е в родния си град, ще я намеря, ще проверя какво се е случило и ще се свържа с госпожа Бартън.

— И ако не е там?

Оставих този въпрос без отговор. На него отговор въобще нямаше. Защото ако Катърин Демитър не е в Хейвън, то значи, че никой няма да може да я намери, докато тя не се появи някъде, не даде знак за съществуването си — като например да използва кредитната си карта или да се обади по телефона на разтревожената си приятелка.

Чувствах се уморен, износен, раздразнен. Този случай сякаш се разпадаше, отделните му елементи се разпиляваха като проблясващи в далечината стъклени късчета. Прекалено много фактори бяха намесени и нищо не бе случайно. Аз пък бях достатъчно печен, за да се опитвам на този етап да ги сглобявам в обща картина, която може да се окаже дълбоко нереална — неверен опит за подреждане на късовете информация от хаоса на убийства и пак убийства. При все това ми се струваше, че Катърин е един от основните елементи и трябва да бъде намерена, за да бъде определено и мястото й в загадката.

— Тръгвам днес следобед. Ще се обадя, ако открия нещо.

Очите на госпожица Кристи бяха загубили блясъка си. Ехидната в тях се бе навила отново на кълбо и може би заспала. За известно време — до следващия път. Дори не бях сигурен, че чу последните ми думи.

Оставих я в същата поза. Подпряна на бюрото, с побелели кокалчета на ръцете, загледана нейде в стената с празен поглед. Може би се бе взряла в себе си. Лицето й бе уплашено и пребледняло — вероятно от онова, което бе видяла там.

Оказа се, че имам още проблеми. Мустангът не бе готов, чаках и в гаража и се прибрах в апартамента някъде около 16 часа следобед. Но с колата. Трябваше да се готвя за път.

Тръгнах нагоре по стълбите, като ровех по джобовете за ключовете. Подухваше приятен ветрец, подмяташе по улицата боклуци, хартийки и опаковки на бонбони, търкаляше празни кутийки от кола и бира, а те подрънкваха като звънчета. Захвърлен вестник се бе залепил за бордюра и шепнеше срещу течението като молещ се за душата си мъртвец.

Изкачих четирите площадки на стълбището до входната врата, влязох у дома, включих настолната лампа. Сложих да се вари кафе и започнах да прибирам разни неща в пътната чанта. Тридесетина минути по-късно вече бях привършил с кафето, а чантата ми седеше до вратата, готова за път. Тогава иззвъня клетъчният телефон.

— Здравейте, господин Паркър — рече мъжки глас. Бе неопределен, някак безличен, почти изкуствен. Между думите звучаха леки металически прищраквания, сякаш те бяха събирани от различни разговори.

— Кой се обажда?

— О, ние не се познаваме, но пък имаме общи познати. Вашата съпруга и дъщеря. Може да се каже, че съм бил с тях в последните мигове на живота им.