Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

От другата страна вече имаше хора, дори много хора. Весели минувачи с чанти в ръце, туристи, влюбени. В далечината святкаха светлините на минаващи коли и съвсем ясно усетих около себе си звуците на нормалния, спокоен свят, който сякаш бях напуснал завинаги.

Рязко се извърнах — зад себе си чух стъпки. Към будката приближаваше млада жена, бъркаше в чантата си — вероятно за дребни. Когато приближи, вдигна очи и като видя пистолета в ръката ми, неспокойно заотстъпва назад.

— Намерете друга будка — казах и се огледах. Сложих предпазителя и затъкнах оръжието в колана на панталоните. Опрях крака на прага, сграбих слушалката и с все сила, някак си необичайна за мен, я изтръгнах от апарата заедно с шнура. Върнах се у дома със слушалката, която носех увиснала като риба на рибарска корда.

Госпожа Д’Амато бе прибрала момченцето в своя апартамент и го държеше на колене. То плачеше и се дърпаше, по бузите му се търкаляха едри сълзи. Клекнах до тях, прегърнах го за рамото.

— Хей, не се бой. Всичко е наред. Няма нищо страшно, само искам да те питам нещичко. Как се казваш?

Детето се поуспокои, макар че още хлипаше и приплакваше. Огледа се с уплашени очички и когато съседката го пусна, то хукна към вратата. Почти успя, защото хванах само края на сакото му, но то се изплъзна от него и в същия миг се подхлъзна и падна. Вдигнах го от пода, сложих го на един стол и помолих госпожа Д’Амато да се обади на Уолтър Коул — казах й номера и тя веднага вдигна слушалката. Добавих да му предаде, че е много спешно, веднага да дойде.

— Как се казваш, пиленце?

— Джейк.

— Добре, Джейк, кой ти даде това? — кимнах с глава към пакета. Д’Амато го бе оставила на масата. Бе увит в синя хартия за подаръци с нарисувани малки мечета и бонбони, затегнат със светлосиня панделка.

Джейк енергично завъртя глава, сълзи се разхвърчаха наоколо.

— Всичко вече е наред, Джейк, няма от какво да се боиш. Мъж ли беше? — говорех тихо, спокойно. Повтарях името му — Джейк, Джейк, внушавах му кротко: — Успокой се, момче, опитай се да се съсредоточиш.

Завъртя лице към мен, очите му се бяха отворили широко, бялото се мяркаше. Кимна ми.

— А как изглеждаше? Запомни ли?

Наведе глава и пак избухна в сълзи. Госпожа Д’Амато се приближи.

— Каза, че ще ме наранииии, ще ме уббббие, ще ми отрежжжжже лицеееето — вече хлипаше неконтролируемо.

Съседката се наведе, взе го, а то зарови лице в огромната й гръд.

— Не го ли видя, Джейк? Как изглеждаше?

Той изведнъж извърна лице към мен.

— Имаше нож. Като лекарите по телевизията — по лицето му отново се изписа ужас, долната му челюст увисна. — Показа ми го и го допря ей тук — и детето пипна бузата си.

— Джейк, а видя ли му лицето? Лицето, Джейк?

— Той беше ццццелият ччччеррррен — викна Джейк и гласът му премина в истеричен фалцет. — Там нямаше нищо. Нямаше лице — и детето изпищя.

Помолих госпожа Д’Амато да го отведе в кухнята. Седнах да чакам Коул и реших да огледам пакета. Подарък от Пътника… Беше около 25 см висок и около 20 широк в почти кръглата си база. Извадих джобно ножче, много внимателно резнах опаковката на ръба. Леко повдигнах хартията, като внимавах за скрити жици или сензори за натиск. Нищо нямаше. Просто нищо. Тогава разрязах лепенките, които държаха хартията и предпазливо издърпах опаковката с мечетата и бонбоните нагоре.

Буркан. Буркан, грижливо избърсан, дъхащ на дезинфектант. Бе почистил всякакви евентуални следи. В жълтеникавата течност вътре сякаш видях себе си — собственото си лице, двойно. Веднъж отразено на стъклената повърхност, дваж — в увисналото лице на прекрасната ми приживе дъщеря. Опираше се леко в стената на стъкленицата, някак си побеляло и подпухнало, като лицето на удавница, нишки плът, увиснали по ръбовете на отрязаната площ — досущ лозови ластари, а клепачите затворени, може би в лицето на смъртта. Изпъшках, изревах в агония и страх, сякаш вряла вълна угризения и омраза ме обля. В кухнята се чуваше хлипането на момчето на име Джейк и изведнъж към неговите вопли се прибавиха и моите собствени. Чувах ги съвсем ясно…

Не зная колко време бе минало до идването на Коул. Зърнах го, че гледа буркана. Лицето му бе пребледняло. После извади телефона и повика онези от Съдебна медицина.

— Пипал ли си го?

— Не. Има и телефонна слушалка. Номерът отговаря на електронната идентификация, но съм сигурен, че отпечатъци на пръсти няма да има. Освен моите. Дори не съм сигурен дали се е обаждал от същия телефон. Гласът му бе изкуствено направен, синтезиран по някакъв начин. Мисля, че го е процесирал с помощта на софтуерни продукти. Има програми, които разпознават гласове и могат да манипулират тон, височина, тембър, а вероятно и да ги прекарат през определен телефонен пост, при това дистанционно. Не зная… Това са само предположения…