Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Чувам приказки, че Шиора ти се заканвал здраво. Щял да ти види сметката. Бил си досадно, прекалено любопитно копеле. И вероятно е прав.

— Надявам се да направите всичко по силите си, за да ме защитите.

Рос се усмихна и за секунда разкри зъби. Бяха малки, заострени, като кучешки. Може би по-скоро приличаше на едър плъх, в чиято муцуна е завряна пръчка.

— Ти си живей спокойно. Бъди сигурен, че ще намерим виновния, когато ти се случи нещо — този бисер дойде от Ернандес.

Двамата тръгваха към вратата. Е, крушата не пада по-далеч от дървото.

Усмихнах се.

— Няма да ставам, ще се изпратите сами. Ей, Ернандес…

Той се спря и се обърна.

— Ще си преброя книгите, да знаеш. Помня колко бяха, преди да дойдете.

Рос бе прав да съсредоточава усилията на екипа си върху Сони. Той бе може би един от най-дребните играчи в много отношения — въртеше няколко порноклуба край пристанището, свърталища за „социални контакти“ с телефони, до които стоят надписи, напомнящи на клиентите, че ги подслушват, дребни продажби на дрога, лихварски операции, проститутки и всичко това едва ли го правеше Враг Номер Едно на обществото — но Сони бе също най-слабата брънка във веригата Ферера. Ако прилапат Сони, това ще ги отведе много по-близо до Боби Шиора и дъртия.

Загледах се през прозореца. Двамата герои от ФБР тъкмо се качваха в колата. Караше Ернандес. Рос се спря откъм съседната врата и вдигна очи нагоре — към моя прозорец. Погледът му хвърляше мълнии, но стъклото не се напука. И на мен нищо не ми стана, но пък си помислих, че агент Рос все още не е пуснал в боя тежката си артилерия. Когато я пусне…

На следната утрин пристигнах в дома на Бартънови някъде малко след десет часа. Някакъв раболепен смотаняк ми отвори вратата и ме отведе в същия офис, където предния ден бяхме разговаряли с Айсобел Бартън. Същият офис, същото бюро, същата госпожица Кристи, същият сив костюм или негов близнак, същата враждебна гримаса на лицето.

Кристи естествено не ми предложи да седна. Затова задържах ръцете си в джобовете. Нали атмосферата бе повече от хладна, да не кажа мразовита. Тя мълчеше и подреждаше някакви книжа, въобще не благоволи да ме удостои с втори поглед. Стоях до камината и се възхищавах на малко порцеланово кученце. Бе синьо, поставено на края на плочата. Стори ми се, че са били две — защото от другата страна имаше празно място. Това изглеждаше самотно, без приятелче.

— Тези неща обичайно вървят в чифт, нали? — опитах се да завържа разговор.

Госпожица Кристи повдигна поглед от книжата, лицето й се разкриви от раздразнение, заприлича на снимка от стар вестник.

— Говоря за кученцето — обясних й. — Мисля, че този вид порцеланови фигурки обикновено се продават на двойки.

Всъщност кучето съвсем не ме интересуваше, но ми писна Кристи да се прави, че аз въобще не съществувам. И практически се забавлявах на дребно, като виждах, че дори една моя дума я дразни.

— Да, имахме чифт… — отвърна тя след известна пауза. — Другата фигура се повреди… преди известно време.

— Сигурно ви е било много неприятно — рекох, сякаш наистина го мисля, а в действителност видимо й давах да разбере, че съвсем не е така.

— Така е. Тези фигурки имат сантиментална стойност.

— За вас или за госпожа Бартън?

— И за нея, и за мен — отвърна тя и може би се досети, че е била принудена да ме забележи независимо от желанието си. Затова внимателно завинти капачката на писалката, сключи ръце на бюрото и прие делови вид.

— Как е госпожа Бартън? — попитах.

Нещо като загриженост пробяга по лицето на Кристи и бързо изчезна, като чайка покрай върховете на крайморски скали.

— Тя почива с помощта на приспивателни още от снощи. Както може би се досещате, новините й се отразиха недобре.

— Не мисля, че тя и завареният й син са били много близки — възразих кротко.

Госпожица Кристи ми хвърли изпълнен с презрение поглед. Може би пък наистина го заслужавах.

— Госпожа Бартън обичаше Стивън като свой собствен син. А вие, г-н Паркър, не забравяйте, че сте просто временен служител, нает тук. Нямате никакво право да очерняте репутацията било на живите, било на мъртвите.

Поклати глава, удивена от безочието ми.

— А сега защо сте тук? Има толкова много неща да се вършат, преди да…

Тя млъкна и за секунда загуби нишката на мисълта си. Или така ми се стори. Изчаках да продължи.

— … преди погребението на Стивън — завърши неловко.