Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Гласът звучеше неземно, променяше се — високи тонове, после ниски, първо мъжки, после премина в женски. В един миг дори ми се стори, че чувах три гласа едновременно. След малко страничната намеса изчезна, остана само мъжкият глас.

Стори ми се, че стените на апартамента рухват. Температурата също сякаш се понижи, тръпки ме побиха, сетне ми стана нетърпимо горещо. Остана ми само телефонът с тънките процепи на мембраната и тишината отсреща.

— И преди са ми се обаждали ненормалници — опитах се да кажа с повече увереност, отколкото в действителност изпитвах. — Самотни кукувци, в опит да се тропосат някому, нали?

— Аз им изрязах лицата. Счупих носа на жена ви. Блъсках й главата в стената до вашата врата. Изобщо не се съмнявайте в думите ми. Аз съм онзи, когото търсите.

Последните думи бяха изречени с детски глас, леко писклив, насмешливо весел.

Режеща болка ме прободе зад очите, кръвта ми шумно затупа в ушите, сякаш вълни задумкаха в главата ми. Причерня ми: мяркаше ми се само сиво и размътено черно. Устата ми изсъхна, сякаш някой хвърли пясък в нея. Изпитах болка. С мъка си намерих гласа.

— Г-н Паркър, добре ли сте? — думите бяха спокойни, вежливи, почти любезни, но говореха четири различни гласа.

— Ще те намеря.

Той се изсмя. Сега вече усещах, че гласът е изкуствено синтезиран. От време на време звукът сякаш се разпадаше на дребни частици, както се разделя образът на телевизионен екран, ако застанете съвсем близо до него — тогава картината се превръща просто във вселена от мънички точици.

— Не зная. Аз обаче ви намерих — отвърна ми. — Вие искахте да ви намеря, както и тях, и да направя онова, което направих. Вие ме въведохте в живота си. Заради вас се възпламених и съществувах.

Отдавна чаках да ме повикате. Вие поискахте тяхната смърт. Аз им я дадох. Нали мразехте жена си в часовете преди да я взема? Не се ли борите понякога нощем, в най-черните часове на мрака, с чувството си за вина и усещането за свобода, което ви дава мисълта, че тя е мъртва? Аз ви освободих! Можете поне най-малкото да ми засвидетелствате някаква благодарност.

— Ти си болен човек, но това няма да те спаси — рекох през зъби и натиснах специалния бутон на телефона.

Той включваше електронна система за идентификация на номера, откъдето ви се обаждат. На малкия екран незабавно се появи номер, който отлично помнех. Бе на обществения телефонен автомат на ъгъла на улицата. За секунди стигнах до вратата, затичах надолу по стълбите.

— Не, не съм човек. В последните си мигове вашата съпруга, вашата Сюзън, осъзна това, в целувка уста в уста, в целувката на смъртта, докато изсмуквах живота от нея. О, желаех я в онези последни, аленокарминени мигове, но уви! — да, в това е слабостта на нашия вид. Грехът ни не е в суетата, а в похотта, жадуваме за човешкия род. И аз я избрах, господин Паркър, и я любих по моя си начин.

Сега гласът бе плътен, мъжки. Бумтеше в ухото ми като гласа на бог… или на дявол?

— Да ти го начукам — изревах, а жлъчката се надигна и ми влезе в устата, пот изби по челото ми и потече на струйки по лицето. Пот на ужас, пот на страх, те отнеха яростта в гласа ми. Бях вече на третата площадка от горе на долу. Още една…

— Не затваряйте, моля ви — сега гласът бе детски. Момичешки. Като на моето дете, моята Дженифър. И в същия миг прозрях нещичко за същността на този „Пътник“.

— Скоро пак ще говорим. Дотогава може би по-ясно ще разберете моята цел. Приемете изпратения от мен подарък. Надявам се да облекчи страданията ви. Той вероятно вече е на път към вас и ще го получите… ето — сега — веднага!

На стълбището бе тихо и чух звънеца на апартамента горе. Пуснах телефона на площадката и извадих пистолета от кобура. Хукнах надолу, скачах по две-три стъпала наведнъж, кръвта бушуваше във вените ми. Съседката от долния етаж — госпожа Д’Амато, също бе чула звъна и се бе показала на вратата отдясно на входа на къщата, наметната с пеньоар. Изтичах покрай нея и рязко отворих, а палецът ми вече махаше предпазителя.

На долното стъпало стоеше чернокожо момченце, на не повече от десет години. Държеше цилиндричен предмет, увит в хартия и завързан с панделка като подарък. Очите му вече се разтваряха широко, широко в уплаха и шок. Грабнах го за яката и го вкарах вътре, викнах на госпожа Д’Амато да го задържи, но да не пипа пакета и затичах надолу по улицата към ъгъла.

Тя бе пуста, като изключим разпръснатите хартии и празните кутийки. Това отсъствие на обичайните хора ми се стори странно, много странно, сякаш Гринич Вилидж и неговите жители се бяха съюзили и съзаклятничеха с Пътника против мен… Телефонната будка бе на края на улицата, точно под уличната лампа. В нея нямаше никой, самият телефон бе свален от вилката и висеше надолу. Затичах още по-бързо натам, като се отдалечих от стената в случай, че на ъгъла ме дебне някой.