И от тази страна Риобот само печели в сравнение с Дюи. Ще влезете в истинската градска част посредством изкуствено, декоративно езеро. Ще минете покрай красива църква и ще стъпите, така да се каже, на главната улица — там има книжарници, магазини за тениски, барчета и ресторанти в големи и стари дъсчени къщи. Там ви канят да поседнете на големите чардаци, да пийнете нещо разхладително, да се любувате на залеза и на минаващите пешеходци с кучетата. Вечерният въздух е чист, дъха на море.
Четирима колеги се бяхме спрели на Риобот; решихме да го посетим през един уикенд, за да отпразнуваме производството на Томи Морисън в лейтенант. Въпреки слуховете, че там се събират доста гейове. Озовахме се накрая в „Лорд Болтимор“ — хотел със стари, но удобни стаи, с мирис на друга ера. Бе на една пресечка разстояние от бара „Блу Мун“, където се бяха насъбрали скъпо облечени мъже с прекрасен тен, шумни и весели в топлата нощ.
Току-що бяхме станали екипна двойка с Уолтър Коул. Подозирах, че Коул бе използвал връзки, за да ме привлече като свой партньор, макар че никой никога така и не каза нищо по въпроса. Той бе искал съгласието на Лий, за да дойде с нас в Делауеър, заедно с Томи Морисън и един мой приятел още от полицейската академия на име Джоузеф Бонфилиоли. Бедният Джо — застреляха го една година по-късно; преследвал един тип, откраднал някакви си жалки осемдесет долара от магазин за алкохолни напитки. Уолтър бе точен човек: всяка вечер в девет часа без изключение се обаждаше у дома на Лий да провери как са тя и децата. Бе от онези хора, които особено остро усещат родителските си отговорности, а и уязвимост.
По онова време с Уолтър се познавахме вече поне от пет-шест години. Горе-долу тогава Лий Коул бе написала книга с детски приказки. Търсеше си издател, а някой бе споменал на Уолтър, че Сюзън работи в издателска къща, и той ме потърси. Бях го виждал множество пъти, я из участъците, по работа, на общите празненства, из баровете, където ченгетата се събират след работа да пийнат по едно. Бе висок, здрав, носеше поовехтели костюми, винаги бе леко брадясал или така изглеждаше, защото имаше гъста, тъмна брада, която поникваше удивително бързо. Имаше слава на упорит, съвестен полицай, с брилянтни хрумвания от време на време, превръщащи затлачено разследване в славен епизод със сериозни резултати. Изобщо пипето му сечеше и често спестяваше дни безрезултатно обикаляне и на себе си, а и на други полицаи. Работеше донякъде и късметът му, без който нито едно разследване не стига до щастлив край.
Уолтър Коул бе освен това и начетен мъж. Четеше много, жадно поглъщаше знания и информация, също както някои племена изяждат сърцата на враговете си с надеждата, че ще станат по-смели. И двамата много обичахме Ръниън и Удхауз, Тобиас Улф, Реймънд Карвър, Донълд Бартелм, поезията на И.И. Къмингс [28] Американски писатели. — Бел. прев.
и, странно наистина, дори и тази на Рочестърския дук [29] Джон Уилмът Рочестър, втори херцог на Рочестър (1648-1680), английски поет, известен най-вече със „Сатира срещу Човечеството“. — Бел. прев.
, онова конте от периода на Реставрацията, измъчвано от пороците си — силно влечение към алкохола и жените, пък и неспособността си да бъде такъв съпруг, какъвто съпругата му заслужавала, поне според него.
Спомням си Уолтър на плажа на Риобот. Застанал на дъсчената пътека със сладолед в ръка, облечен в крещяща риза, извадена от късия каки панталон. Пошляпва с крака в нахлузените на босо сандали по обилно поръсените с пясък дъски, нахлупил сламена шапка върху леко оплешивяващата глава. И още тогава, като го гледах, чувствах, че по всяко време мисли за семейството си и съпругата му му липсва; дори и в миговете, когато се смее шумно и от все сърце; когато се шегува с нас; когато чете менютата и харчи дребни пари по автоматите; или грабва по няколко пържени картофчета от чинията на Томи, докато последният се е зазяпал по минаващите хубави жени; когато кара лодка край брега на Атлантика.
И му завиждах. Защото знаех, че си е за завиждане да можеш да живееш живота си така, както го прави Уолтър Коул — живот, на пръв поглед съвсем земен, обикновен в удоволствията, извличани от дребните приятни неща в него, щастието на дребно, красотата на ежедневието, на познатото; но същевременно и необичаен по отношение на стойностите, в които той вярва.
За пръв път срещнах Сюзън, Сюзън Люис, както се казваше тогава, в „Лингос маркет“, старомоден универсален магазин, където продаваха какво ли не: плодове и зеленчуци, тестени стоки, варива, млечни продукти заедно с особено скъпи сирена. Магазинът бе семеен: въртяха го сестра, брат и майка им — дребна беловласа женица с енергията на бултериер. Имаха и собствена хлебопекарна.
Читать дальше