Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Не говоря на тебе, Гейб.

Някой помогна на Шестицата да се изправи. Донесоха му стол. Носът му бе станал като син патладжан. Наблизо забелязах и партньора му от играта. Той се бе присвил, устата му висеше отворена, разбита и окървавена, а отгоре видимо липсваха няколко зъба.

— Изглежда доста по-дебела работа от просто отпускане на душите. Я, по-добре вие, момчета, всички да дойдете в участъка. Хем ще се охладите малко.

— Виж кво, Уолъс, хайде да не се заяждаме сега — говореше онзи, който ме бе налагал методично и садистично на масата. Тениската му бе окървавена отпред, но това не бе негова кръв. Десният му юмрук бе подпухнал.

Уолъс се замисли за миг, после махна ръка от револвера.

— Добре, Клийт, но все пак…

Гласът му бавно заглъхна. Знаеше, че каквото и да каже, тези типове тук няма да му обърнат особено внимание. Кимна на малката тълпа, сякаш сам бе взел решението да не ги закача повече.

— Вие, господине, по-добре да си тръгвате — рече той, като се обърна накрая и към мен.

Станах, бавно закрачих към вратата. Лявото ми око вече бе почти затворено. Челюстта ми се подуваше бавно, но болезнено. В устата си усещах кръвта. Излязох. Никой не каза нищо.

Прибрах се в мотела и съблякох ризата. Опитах се да се поизчистя, да се погрижа за лицето си. Лявото око бе вече съвсем затворено. Челюстта ми бе силно издута и посиняла отдясно. Ръката ме болеше силно, там, където по главата ме бе ударил стикът, имах дълга, мокра резка. Направих полууспешен опит за първа помощ и се обадих на Уолтър Коул, за да разбера дали има нещо ново по убийството на Стивън Бартън. Оказа се, че него го няма в службата. Обадих се в дома му, там се включи телефонният секретар. Продиктувах номера на мотела и се опитах да поспя.

На следващата сутрин небето бе сиво и мрачно. Въздухът тежеше, канеше се да вали. Всичко ме болеше, когато станах от леглото. Лицето ми бе издуто, подпухнало. Лявото око имаше кръв отдолу, а под дясната ми буза някой сякаш бе напъхал доста памук. Костюмът ми бе намачкан още от вчерашното пътуване, имаше разкъсани места от сбиването в бара. Оставих сакото на закачалка, облякох памучни панталони, бяла риза, черно сако. Порових се в чантата, намерих дори черна копринена вратовръзка; реших да я сложа, за да не приличам на бродяга. Минах с колата по главната улица. Никъде не зърнах червен джип, нито пък хората, които бяха в него.

Спрях пред малкия ресторант, купих си „Вашингтон Поуст“ от бензиностанцията отсреща и влязох да поръчам закуска. Минаваше девет, но все още имаше хора — и по масите, и на барчето. Оплакваха се от времето, а като ме видяха, заговориха и за мен или така ми се стори, но все пак долових бързи погледи, многозначителни усмивки, побутване с лакти на съседите.

Седнах на маса в ъгъла, прелистих вестника. Жена на зряла възраст с бяла престилка и синя униформа тръгна към мен. На гърдите й отляво бе бродирано името Доръти, носеше бележник и вежливо ме попита какво ще желая. Избрах си бял хляб, препечен, бекон и кафе. Вместо да си тръгне веднага, жената се завъртя около мен несигурно, престраши се след малко и попита:

— Вие ли сте онзи, който снощи обърнал наопаки бара отсреща и сритал момчетата от постоянното присъствие?

— Лично — рекох и я погледнах в очите.

Тя кимна одобрително.

— Тогава при мен няма да плащате, аз ви черпя.

Усмихна се знаещо и някак весело и погледите ни пак се срещнаха.

— Но не си правете илюзии относно почерпката. Не е за постоянно. Не сте чак такъв красавец.

Върна се зад бара и закачи поръчката ми на стената отзад.

По главната улица почти нямаше трафик. Повечето коли и камиони минаваха транзит. През деня Хейвън не изглеждаше по-приветлив или по-гостоприемен, отколкото през нощта. Наблизо се виждаха реклама за търговия със стари коли, покривът на местната гимназия, малко по-надолу по улицата бяха някакви магазинчета и барът. Хора почти не минаваха. Все едно бе досаден неделен следобед. Но пък, изглежда, Хейвън постоянно бе в това състояние.

Довърших закуската, станах и оставих бакшиш на масата. Доръти се наведе над тезгяха, когато минах на път към вратата, гърдите й под блузата се разляха върху него.

— Е, чао, засега — рече тя.

Другите клиенти ме изгледаха над чашите с кафе. Някои извърнаха глави, за да ме огледат по-добре.

Качих се на колата и тръгнах към обществената библиотека. Оказа се ново едноетажно здание чак на края на града. Приветлива и красива чернокожа библиотекарка някъде в началото на тридесетте си години говореше зад гишето с друга — бяла и доста по-възрастна жена. Косата на втората приличаше на стоманени нишки. Нещо подобно долових и в погледа й, когато ме изгледа с видима неприязън.